Първият негов отряд, ездачите, бе следвал с най-голяма бързина дирята на двамата избягали негри. Тук реката правеше значителен завой наляво, тоест на изток. Следата водеше в почти права линия към една степ без нито едно дърво, чиято ниска трева бе изгоряла от слънцето и бе полегнала на земята като разпиляно от ветровете сено. По необятния хоризонт наоколо не се виждаше никакво, макар и малко по-издигнато място, което да послужи за ориентир.
По твърдата земя не личаха отпечатъци от стъпките на негрите, обаче кучето бе сигурно в себе си и не се поколеба нито за миг.
Часовете се нижеха един подир друг. Изминатото разстояние ставаше все по-голямо, а от двамата бегълци нямаше и следа. Дори и да не бяха тичали през цялото време с пълно напрежение на силите, те все пак сигурно се бяха движили изключително бързо, което бе голямо постижение, особено като се има предвид, че имаха преднина само от два часа.
Наистина конете на ловците на роби съвсем не бяха раджи бак [112]. В Судан много бързо загива и най-расовият кон. Или в резултат на голямата влага по време на дъждовния период, или, и то много по-често, от неразумното отношение към конете от страна на тамошното население, или от изключителната напаст по онези места, наречена «хапещи мухи». Особено зловеща слава са си спечелили мухите «баудах» и «сурехта».
През горещото годишно време земята така се изсушава, че конете не намират никаква храна. Тогава мухите се оттеглят край реките. Но после, щом растителността отново започне да се развива, се завъждат насекомите и то особено онези от разреда на двукрилите, превръщайки се направо в ужасна напаст. Въздухът се изпълва с чудовищни облаци от комари и хапещи мухи, които страшно измъчват и хора, и животни. Пупипарите [113] така нагъсто покриват конете, говедата, камилите и другите животни, че кожата им изобщо не се вижда. Сурехтата [114] направо застрашава живота на добитъка, същото се твърди и за спечелилата си зловеща слава муха це-це, но човек не бива да вярва, че ухапването на едно или няколко от тези насекоми може да доведе до смърт. Това широко разпространено мнение е напълно погрешно.
Гъсти облаци от табаниди, кулицини, сипобосциди, мусциди и какви ли не още гадини буквално обгръщат клетите животни от всички страни така, че целите им тела се превръщат в една единствена огромна рана. Непрекъснато хвърляне на къч, тропане с копита в земята, изправяне на задните крака изтощава нападнатите животни, отнема им почивката, както и апетита. Не е възможно подобно мъчение, траещо дни, седмици и месеци, да не ги разболее и най-накрая да не ги убие. Най-малката драскотина по кожата или прежулено място от седлото се превръща в гнойна рана, гъмжаща от личинки, която става причина за гибелта на животното. За да спасят добитъка си, племената, отглеждащи коне, говеда и камили през това годишно време, се отправят на север.
По тази причина, а и не само заради това, в Судан рядко може да се види добър кон. Също и конете, на които яздеше отрядът на Абд ал М от бяха толкова съсипани от последния дъждовен период и царящата в момента суша, че не бе възможно да ги накарат да се напрягат кой знае колко. Хората бяха принудени често да ги оставят бавно да крачат. От животните капеше пот и те дишаха тежко. Това беше единствената причина, поради която не догониха тъй бързо двамата негри.
Към пладне източният хоризонт, сякаш взе да се приближава. Черната ивица, показала се там, водеше до предположението, че недалеч имаше гора. На това място притокът на Бели Нил, Бахр ал Джур, описал вече своята дъга, се завръщаше в обратна посока. Тук тревата не беше толкова суха, а най-сетне се появиха и отделни дървета суфарах [115]. Те са от рода на акациите и в основата на бодлите си имат особени подутини, от които Суданските хлапета си правят свирки. На Суданския диалект «суфар» означава свиря, от там идва и името на това дърво.
Без да вдига нос от земята, кучето уверено продължаваше да тича между дърветата, които растяха все по-близо едно до друго, докато най-накрая образуваха доста гъста гора, тъй че конете бяха принудени да забавят ход.
Тук-там се виждаше по някоя локва мътна вода, около която почвата бе влажна. На такива места следите на двамата негри ясно личаха. По тези отпечатъци някой индианец или прериен ловец лесно би могъл да определи преди колко време са преминали бегълците оттам, но ловците на роби в никакъв случай не бяха тъй проницателни.