Най-добре това можеше да се научи от хората в плоскодънната гребна лодка, която по пладне или малко преди пладне, се спускаше от негърското село Махана надолу по реката. Лодката не беше голяма, но не бе и твърде малка. Можеше да побере трийсетина души, но този път в нея седяха само двайсет и трима. Двайсет от тях бяха негри — по десет от всяка страна, които въртяха греблата. На кормилото седеше около шестнайсетгодишен юноша с по-светъл цвят на кожата. По това можеше да се заключи или че е от арабски произход, или пък че има смесена кръв в жилите си. Останалите двама бяха бели.
Всички негри носеха само обичайната препаска около хълбоците си. Бяха сплели гъстите си ситно къдрави коси на къси, тънки, навярно намазани с някаква мазнина, плитчици, които висяха от всички страни на главите им. Момчето на кормилото имаше права, тъмна коса. Облеклото му се състоеше от голямо светло парче плат, загърнало тялото му като тога.
Оръжията, които бяха отрупани на носа на лодката, показваха, че или това пътуване не е миролюбиво, или че хората са се приготвили да посрещнат нечии враждебни действия. На носа на лодката седяха и двама бели.
Единият от тях носеше хаик с качулка и високи ботуши, с други думи, бе облечен също като доктор Шварц. Той имаше и същата висока и широкоплещеста фигура, а и чертите на двамата показваха голяма прилика. Накратко казано, този човек беше доктор Йозеф Шварц, който беше изпратил писмо на брат си по Сина на верността, а сам бе тръгнал да го пресрещне, тъй като бе изгубил вече търпение да чака пристигането му, а се беше и разтревожил за неговата участ.
Другият носеше сиви платнени обувки, сиви чорапи, сив много широк и много къс панталон, сива жилетка, сиво яке и сив тюрбан. Сив беше и поясът, който беше увил около кръста си. По него изглеждаше сиво всичко, дори очите, цветът на лицето, кърпата около врата, чиито дълги краища покриваха гърдите му, както и гъстата коса, която се подаваше изпод тюрбана и падаше върху плещите му. Но най-странно изглеждаше носът му, един такъв нос, какъвто човек може да види най-много веднъж в живота си.
Този нос непременно трябва да се причисли към най-необикновените обонятелни органи. Той беше ужасяващо дълъг, ужасяващо прав и ужасяващо тесен и завършваше с толкова остър връх, който буквално представляваше опасност за живота. Приличаше на щъркелова човка, само дето тя не е сива на цвят. Които беше имал възможността във Фашода да чуе казаното от Сина на верността за Абу Лаклак, Бащата на щъркела, той съвсем сигурно щеше да се досети, че вижда пред себе си именно този човек. С око на познавачи двамата бели оглеждаха повърхността на реката, която тук беше много широка. Нищо не убягваше от погледите им и особено Сивия настръхваше като наелектризиран, щом от тръстиката се вдигнеше някаква птица или пък прелетеше от единия бряг до другия. Тогава те не млъкваха нито за миг. Говореха на немски, при което Шварц си служеше с чист литературен език, а Сивия използваше един твърде цветист, но все пак приятен за ухото на немеца диалект, който може да се чуе някъде между Тюрингервалд, Бьомервалд, Инсбрук, Алгой и вюртембергската граница.
— Драги докторе, давам ти пълно право — каза Шварц. В нашата родина ние имаме съвършено невярна представа за Суданските племена. Човек трябва да отиде при тях, за да ги опознае.
— Значи ти харесват, а? — попита го Сивия.
— Съвсем не са лоши.
— Дори ако ядат хора ли?
— И тогава, стига само мен да не изядат. Те изобщо нямат представа, колко отвратителна и ужасна е подобна постъпка. Най-напред това трябва да им бъде разяснено. След края на битката те изяждат убитите неприятели и твърдят, че било съвършено безразлично дали ще ги погребват в земята или в стомаха си.
— Е, туй не е баш по моя вкус. Предпочитам да лежа в земята с едно хубаво параклисче отгоре, отколкото да попадна в стомаха на някой от онези канибали!
— И аз също, драги докторе. Но все пак трябва да правиш разлика между…
— Чакай! — прекъсна го Сивия, при което носът му, сякаш напълно по своя собствена инициатива, описа странно движение нагоре-надолу. — Кажеш ли ми още веднъж доктор, тутакси ще ти зашлевя шамар, та да се разбереш от дума. И ти си доктор, ама обръщам ли се аз към тебе тъй? Защо са тез комплименти между люде, дето са се побратимили на чашка, независимо че е била само онази мизерна напитка мерисах, за която пет пари не давам, ала само когато имам в наличност някоя хубава биричка! Нали знаеш как се казвам?
— Разбира се — усмихна се Шварц.
— Е, добре! Та в тоз учен свят съм известен като господин доктор Игнациус Пфотенхауер. В градчето, където живея, ме наричат само Нац Птичаря, щото просто си имам особено голяма слабост към сичко дето хвърчи, но не и към онуй, дето пълзи. Тук в таз страна ми викат даже Абу ал Лаклак, Баща на щъркела, заради носа ми, ама той ми е не по-малко скъпоценен, отколкото твоя на теб. И понеже аз ти викам просто Зеп, защото собственото ти име е Йозеф, и ти можеш да ми направиш добрината да ми казваш Нац, което е значително по-кратко, отколкото Игнациус с неговите четири срички. Разбра ли ме?