— Много добре! Дано не сбъркам пак!
— Ще ми се настоятелно да те помоля да внимаваш! Знайш, че съм си просто малко особняк, тъй че… чакай, виждаш ли я къде лети?
— Кой? Къде?
Сивия припряно скочи на крака и като посочи с ръка нагоре извика:
— Там… тук… ей я къде лети насам! Позна ли я вече?
— Да. Това е токачка, trachyphonus margaritatus.
— Правилно! Знаел си го! Ето че изчезна! — съгласи се с него Сивия и пак седна на мястото си. — Но знайш ли как я наричат туземците?
— Не съм чувал.
— Туй е поредното доказателство, че те са много големи и наблюдателни шегобийци. Дали са име на птицата според гласа, който издава. Когато кряска, звучи така: бешеррррету, бешеррррету! А знайш ли кво значи туй на тукашните езици?
— Да — скъсал си дрехата си, скъсал си дрехата си!
— Вярно! Женската е тъмна на вид и има тук-там по себе си бели петънца, та изглежда тъй, сякаш по тоалета й са се появили дупки. А след туй тя му отговаря: бак-си-ки, бак-си-ки! Кво значи то?
— Закърпи я, закърпи я!
— И туй е вярно. Щом народът говори за тези птици толкоз простичко и неподправено, човек доста трудно може да смята таквиз хорица за людоеди.
— Казват, че ниям-ниямите били канибали, но досега не съм забелязал подобно нещо.
— Просто щото знаят, че се отвращаваме от таквиз угощения, затуй се крият никой да не ги забележи. Въпреки това при тях сме в пълна безопасност. Правят всичко възможно да ни угодят. Туй трябва да им се признае. Ден и нощ ходят на лов, за да ми носят птици. Инак за цяла година не съм събирал толкоз много, колкото тук за един-единствен месец.
— От това сигурно пак ще излезе някой обемист научен труд, нали?
— Да, все ще скалъпя нещо. Досега не е имало човек, който подробно да се е занимавал с тукашния птичи свят. Ще ми се да запълня тази празнина.
— Ти си тъкмо човека за тази работа. А откъде всъщност идва твоята голяма любов към птичия свят? Има ли някаква по-особена причина?
— Няма таквоз нещо! А откъде идва ли? Хм-м! Орисниците не са ми предсказали край люлката, че нявга ще проявя такъв голям интерес към орнитологията, пък и петнайсет години по-късно все още нямаше таквоз нещо. Самият аз не съм се замислял над това, а и до ден днешен си спомням с ужас първото орнитоложко приключение, което преживях на времето.
— Какво беше то?
— Туй беше… е, на теб мога да го разкажа, но иначе не обичам да говоря за това. Туй беше, когато бях в десети клас, в гимназията. Учителят по естествознание не ме обичаше особено, защото в глупостта си все го питах за разни неща, на които никой човек не може да отговори.
— Това се прави често в тази възраст, но в повечето случаи е доказателство за наличието на жажда за знания.
— Жажда за знания? Учителят винаги го наричаше прибързаност и любопитство и само дебнеше удобен случай, да ми го върне тъпкано. Беше по време на великденските изпити. Бях си сложил нов нагръдник и нова синя копринена връзка и си бях въобразил, че щом съм се издокарал тъй, сигурно ще си взема изпита. И наистина работата вървеше горе-долу, докато се стигна до естествознанието. Изпитваха ни един подир друг. Когато ми дойде редът, аз се надигам и к’во мислиш ме попита учителят, а?
— Кажи де!
— Защо птиците имат пера?
— Да, наистина е искал да ти го върне. И ти какво му отговори?
— К’во му отговорих ли? Е, ами отначало си рекох, че той… чакай, ей там е кацнал! Виждаш ли го?
Той отново бе скочил на крака и възбудено сочеше към брега, при което носът му се изви настрани, сякаш проявяваше голям интерес към онази местност.
— Кой? Къде? — попита, Шварц.
— Ей там горе на самия връх на онзи сунут [118].
— Ах, да, един речен орел, haliaetus vocifer, великолепна птица!
— Наистина е великолепен. Туземците го наричат Абу Лундж. Храни се почти само с риба. А знаеш ли как местните хора превеждат неговия крясък?
— Не.
— «Sef [119], charif [120], jakull hut, hut». Кво значи туй?
— През сефа и шарифа ям риба.
— Правилно! И тук имаш пак нов пример за любвеобилно отношение към природата. Негрите съвсем не са тъй тъпи и несхватливи, както обикновено ги описват. Аз на твое място бих написал една книга, за да спася честта им.