— Ако намеря време, може би ще го направя.
След това вниманието на двамата бе привлечено от кормчията, който даде кратка заповед, и чернокожите прибраха греблата.
— На брега ли отиваме? — попита го Шварц, естествено, не на немски език.
— Не, ефенди — отговори той. — Тук никога не се спира веднага на брега, а най-напред за известно време трябва да оставиш лодката сред тръстиката, за да можеш да разузнаеш дали на сушата няма врагове.
— А какво се каниш да правиш? Защо не продължим?
— Защото иначе ще се приближим твърде много до серибата Ом ат Тимса, където живее Абд ал Мот. Забележи ли ни, ще ни превърне в роби.
— Нека се опита само!
— Не само че ще се опита, но и наистина ще го направи. Вие и двамата сте умни и храбри мъже, а ние умеем да използваме оръжията си, обаче той има на разположение над петстотин ловци на роби, които няма да можем да победим. Ще убием трийсет, четиридесет, а може би и повече, но останалите ще ни смажат.
Думите му прозвучаха много спокойно, умно и разсъдливо. Несъмнено този юноша беше надраснал възрастта си.
— Значи мислиш, че е възможно да преминем само през нощта? — попита Шварц.
— Да.
— Но защо да не можем и през деня! Ще гребем бързо, а освен това ще вдигнем и платното.
— Никой не е в състояние да ти каже какъв ще бъде вятърът след час. Ако стане насрещен, платното само би ни попречило, а човек не бива много да се осланя на греблата. Абд ал Мот има в реката малък кораб, който държи в тайна, но все пак чух за него. От брега на серибата се вижда далеч нагоре по реката. Следователно ще ни забележи твърде рано и после ще е необходимо само да отправи кораба към средата на реката и да нареди да бият барабана, за да му паднем с абсолютна сигурност в ръцете. Не, налага се тук да спрем на брега и да изчакаме нощта. После можем да преминем покрай опасното място.
— Но макар и случайно, не е изключено и тогава да ни види.
— Ако покрием лодката напряко с тръстика и клони, ще я помислят за откъснало се плаващо островче от треволяци. И тъй, разрешаваш ли да я насоча към брега?
— Да.
С помощта на течението лодката се понесе към левия бряг, премина покрай вече споменатото тревисто островче, заседнало в тинестия нанос, а после стигна до тесния и остър тръстиков нос, врязващ се в реката, за който също стана вече дума. Там спуснаха желязната остра котва «бонго» и тя веднага здраво се захвана за дъното и накара лодката да спре.
Не беше възможно да бъде забелязана откъм левия бряг, близо до който се намираше, защото високата и гъста тръстика я прикриваше. Макар че десният бряг бе доста надалече, все пак нечие остро зрение би могло да ги открие и затова негрите отрязаха достатъчно тръстика и бамбук, за да превърнат лодката напълно в малък остров. По нищо не личеше, че за основа му служи една закотвена ладия.
Разговаряха съвсем тихо и напрягаха слух, за да не пропуснат нито един от идващите откъм сушата шумове. Още не бяха завършили маскировката на лодката, когато откъм брега долетяха неясни звуци, които приличаха на далечни човешки гласове. С напрегнато внимание екипажът на плавателния съд се заслуша в тях, избягвайки всякакъв шум.
Младият думанджи [121] стана от мястото си, за да може по-добре да чува.
— Това са двама негри, които разговарят на брега, недалеч от нас — тихо каза той.
— Откъде знаеш? — попита Шварц.
— Разбрах само няколко думи, но те са от езика на племето беланда, а той се говори само от чернокожи.
— И за какво приказват?
— Не знам. Думите, които долових, бяха от различни изречения: спасение… умрем… ловци на роби. Това е всичко.
— Аха! Може би са преследвани роби.
— Тогава сигурно са избягали от Абд ал Мот.
— В такъв случай трябва да ги спасим. Ще ги вземем в нашата лодка.
— Преди това сме длъжни добре да размислим, ефенди. Готов съм да спася всеки преследван човек, но предварително трябва да съм убеден, че не ме очаква сигурна смърт. Опасността не ме плаши, но не бих се обрекъл на неизбежна смърт, защото по този начин без друго ще загине и онзи, когото искам да спася.
— Говориш като учен и опитен мъж.
— Смей се ти, смей се, но признай че съм прав! Ето слушай!
В този момент се разнесоха човешки викове и бесен кучешки лай.
— Шейтан! Ей там бяга единият, а ако не се лъжа малко по-напред е и другият. Бързо след тях, бързо! — долетя ясно откъм брега.
Това бяха думите на Абд ал Мот, когато съзря Лобо. Последва ги суматоха, човешки крясъци и бесен вой на куче.