Той все още не разбираше, че е спасен. Въпреки всички уверения не искаше да повярва и продължаваше непрестанно да стене и да се вайка Едва можеше да върви и затова, когато се отправиха обратно към лодката, трябваше да го подкрепят. Щом стинаха до брега, той видя Лобо да лежи върху пейката на гребните Надавайки силен радостен вик, той се строполи в безсъзнание. Наложи се да го отнесат на ръце в лодката.
Когато видя, че приятелят му е спасен, Лобо просто не бе в състояние да овладее възторга си. Но същевременно изпадането в несвяст на другаря му го хвърли в голяма тревога. Двамата немци го успокоиха, като го увериха, че Толо скоро ще се съвземе.
Това наистина стана след няколко кратки минути. Чернокожият отвори очи, но съзнанието му все още не се бе върнало напълно. Той се заобръща насам-натам, застена и запъшка като не преставаше да моли за милост за приятеля си Лобо. Пленничеството, напрежението и изтощението по време на бягството и вълнението, причинено от преследването, го бяха съсипали така, че силите му бяха съвсем изцедени. Наложи се отново да отварят сандъчето с лекарства. Негърът получи успокоително средство и скоро потъна в дълбок сън. Сложиха го да легне до Лобо, който трябваше да отстъпи пейката на гребците и да се настани в средата на лодката.
Тогава започнаха да се съвещават какво да предприемат Лобо настояваше да изпратят вестоносец до жителите на Омбула да ги предупреди за идването на ловците на роби. Той самият не можеше да тръгне, а още по-малко пък Толо. Никои от ниям-ниямите не се съгласяваше да се нагърби с тази опасна задача. Те нито знаеха пътя до Омбула, нито имаха желание да поемат риска някъде по пътя да попаднат в плен и робство. Тъй че оставаха само двамата немци. Абд ас Сир, Синът на тайната слушаше разговора, без да каже нито дума. Изобщо той беше мълчалив човек и обикновено имаше навика да говори само когато някой го попиташе или ако според него това бе необходимо.
— Какво да правим? — попита Шварц на немски. — Грижата за собствената ни безопасност ни забранява да се занимаваме с тази работа, но от друга страна, човешкият и християнският дълг ни повеляват противното. Нима имаме право да оставим да погине едно цяло голямо село, което можем да спасим? Какво ще кажеш, докторе?
Носът на Сивия повдигна върха си нагоре така, сякаш искаше с двете си широки дупки гневно да погледне човека, изговорил тези думи. Веждите му мрачно се смръщиха, а после с безкрайно възмутен глас той изрече следното:
— Знаеш ли, наречеш ли ме още веднъж в таз дивотия доктор, ще ти цапардосам един такъв по фасадата, че ще ти изпотроша всички прозорци, проклетник такъв! Щом аз ти казвам Зеп, значи ти трябва да се обръщаш към мен с Нац, и ако не ти харесва, можеш да си обираш крушите! Ясно ли е?
— Извини ме и този път, няма повече да се повтори! — засмя се Шварц.
— Настоявам за това. Всекиму трябва да се отдава полагаемата му се почит, но между приятели титлите и комплиментите са излишни. Или може би искаш да развалиш побратимството, което сключихме?
— Нямам такова намерение!
— Хубаво! Иначе и ти би си изпатил, защото ще започна да се обръщам към теб на «вие». А що се отнася до туй село Омбула, ще видя дали го има на тез карти. Знам само, че е разположено на територията на негрите беланда.
Той измъкна от джоба си една стара, често употребявана и оръфана карта, разгърна я върху коленете си и започна задълбочено да я изучава, при което носът му взе да се движи от една страна на друга тъй енергично, сякаш имаше твърдото намерение да открие името на селото преди това да сторят очите.
— Няма го тук — обади се Пфотенхауер след известно време, а после отново сгъна картата и я прибра в джоба си. — Беландите живеят между племето бонго и ниям-ниямите, следователно на югозапад оттук, вероятно в посока към планината Памбиса. Но на картата няма никакви сведения за туй, где да търсим селото Омбула, а още по-малко ги има в главата ми.
— Памбиса! — възкликна Лобо, който не разбра нито дума от немския говор, но беше доловил името на планината. — Там е Омбула!
— Там е значи, а? Колко път има дотам? — попита Шварц.
— То е на три дни от серибата Ом ат Тимса.
— Значи на два дни и половина оттук. Предупреждението ни би закъсняло твърде много. Ловците на роби имат ездитни животни, а ние нямаме. Ако някой от нас се реши да поеме към селото, ще бъде принуден да върви и следователно те ще го изпреварят.
— Няма — обади се кормчията, който за пръв път си отваряше устата, откакто обсъждаха този въпрос. — Все пак човек може да пристигне там преди арабите.