— Не го вземай толкова присърце, стари приятелю!
— Мълчи! Щом обичам някого, не мога с безразличие да гледам как се излага на опасност, без да съм в състояние да му помогна. Не е трудно да си го представиш, а… чакай, виждаш ли ги? Летят право насам!
Той скочи на крака и посочи към отсрещния бряг, откъдето се приближаваше цяло ято птици, които пищяха и цвъртяха. Протегнатата му ръка следеше посоката на полета им, а и вирнатият му нагоре нос правеше от своя страна съвсем същото.
— Познаваш ли ги? — попита той.
— Да. Това са шпороносни калугерици — hoplopterus spino-sus.
— Правилно! Ти съвсем не си лош орнитолог. Необичайно е по това време да летят толкова нависоко. Сигурно отсреща ги е подплашил някой хипопотам. А знайш ли и как ги наричат местните жители?
— Сиксак.
— И защо?
— Защото надават такива викове.
— Прав си. Туй «сик-сак», «сик-сак», дето се чува рано сутрин от стотици човки, звучи така, като че сойките са вдигнали сватба. Ей на, вече изчезнаха в тръстиката на брега, където ще търсят охлюви в мочурището.
Понеже птиците не се виждаха вече, той пак седна на мястото си и продължи.
— Надявам се, че в селото на джурите действително ще намерим някоя бърза камила. Онзи от нас, когото определи жребият, ще се запаси с провизии за шест дни. А другият ще трябва да го чака и да внимава да не се размине с брат ти. Но къде да се установи? Не може да остане в близост до серибата Ом ат Тимса.
— Не, не можеш, защото войниците в серибата не бива да те виждат — отговори Шварц с лека усмивка. — По-скоро ще трябва да продължиш надолу до серибата Мадунга. НАшият кормчия познава обитателите й. Той каза, че там ще ни посрещнат добре. Моят брат непременно ще мине покрай тази сериба. Изобщо не е възможно да се разминете, в случай че се появи преди да съм се завърнал от Омбула.
— Ти ли? — учудено попита Сивия.
— Да, аз!
— Ти ли искаш да отидеш до Омбула? Защо не аз? Кой ти каза?
— Самият ти нареди така.
— Аз? И през ум не ми е минавало!
— Ами! А кой определи, че щяла да бъде решаваща посоката, в която ще излетят птиците?
— Аз.
— Е, ами те решиха!
— Нищо такова не знам. Да не би да искаш да ме метнеш? Да не ме мислиш за някой голям загубеняк, който…
Сивия млъкна, широко отвори уста и задълго втренчи безмълвния си поглед в своя спътник. Върхът на носа му се повдигна нагоре, сякаш и той бе не по-малко слисан от господаря си. После изведнъж изстреля следното:
— Бога ми, хич не помислих за това! Калугериците прелетяха през реката!
— Е, виждаш ли! И в каква посока?
— От другия бряг насам.
— Значи жребият определя мен. Признаваш го, нали?
— Няма как. Но тези никаквици можеха да свършат и нещо по-разумно вместо да прелитат оттам насам. Ако имах някоя съчмалийка под ръка, щях да ги опушкам до една! Няма ли да е по-добре, ако разиграем някой друг жребий?
— Не. На мен се падна да яздя до селото и аз ще свърша тази работа.
— Тогаз от днес нататък пред очите ми хич да не се мярка нито една калугерица, щото иначе тъй ще я гръмна, че свят ще й се завие! Та кой можеше да предположи, че жребият ще се падне на теб!
— Защо пък да е било по-вероятно да се падне на теб?
— Щото го бях замислил много хитро!
— И как?
— Нали казах, че ако излетят оттук към другия бряг, ще тръгна аз. Естествено си мислех, че от тази страна с лодката си лесно ще подплашим някои птици.
— Тогава криво си си направил сметката, защото никоя подплашена птица няма да мине над лодката ни и да се отправи към далечния десен бряг, а по-скоро пак ще кацне някъде по близкия ляв бряг.
— В такъв случай тоз жребий не е валиден, щото заради глупостта ми се падна на теб.
— Не, драги приятелю, валиден е. Не се мъчи да промениш нещата! Бъди сигурен, че всичко ще е напразно.
— Наистина ли?
— Да.
— Тогава замахни и ми зашлеви един шамар, ама по-здрав! Заслужих си го! Случи ли ти се нещо лошо, няма да намеря покой до края на живота си! Ама тъй става то! Човек си мисли, че е кой знай колко умен и че си е опекъл работата и въпреки туй прави таквиз грешки, каквито и хлапе не може да направи.
Той сведе глава и така нахлупи сивата си шапка над очите, че от лицето му остана да се вижда само носът. По непрестанните му движения можеше да се заключи, че Бащата на щъркела го бе обзело дълбоко разкаяние, на което обаче не даваше израз. Оттук нататък той изпадна в упорито мълчание и не вдигна глава дори когато над него шумно прелетя ято птици. Това бе най-сигурният признак, че е силно вглъбен в себе си.
Течението беше бързо, а и мускулестите ръце на негрите тъй здраво въртяха греблата, че изглеждаше, сякаш бреговете летяха край лодката. При това пейзажът неизменно оставаше същият. От дясната страна се виждаше само обикновен камъш и дива захарна тръстика, докато левият бряг продължаваше да е покрит с гора.