— Но не бива направо да отиваме там — предупреди Шварц.
— Няма. Ще се оставим на течението да ни носи дотам, откъдето вече никой няма да може да ни забележи и тогава ще спрем в гъстата тръстика.
Действително над реката се носеше миризмата на изгоряла зидария, тъй че двамата немци се видяха принудени да се съгласят с младия кормчия. Изпълнени с нетърпение, те зачакаха мига, когато щяха да стъпят на сушата.
Това стана скоро. Абд ас Сир насочи лодката надясно към брега. На мястото където спряха, един ом суфах издигаше от водата дебелите си и високи стебла чак до брега и мъжете имаха чувството, че се намират в царевична нива. Без да хвърлят котва, завързаха лодката за едно дърво с помощта на дебело въже, направено от ликото на палмови листа. Чернокожите не биваше да я напускат и кормчията им обясни какво да направят, ако ги откриеха непознати хора или врагове. В такъв случай те трябваше незабавно да отблъснат лодката от брега, да достигнат средата на реката и там да се оставят на течението да ги влачи надолу, докато той им даде знак за спиране на сушата, откъдето щял да проследи движението на плавателния съд.
После младежът се въоръжи само с копието и боздугана си, който бе предназначен предимно за хвърляне по врага, и слезе от лодката заедно с двамата немци. Белите нарамиха заредените си пушки, а Шварц взе и далекогледа си. Изкачиха се по брега между нарядко растящите дървета и предпазливо прекосиха тясната горска ивица. Достигнаха срещуположния й край, без да забележат нищо подозрително.
Там съзряха пред себе си ширналата се равнина, която им позволяваше да се огледат надалеч. Намираха се откъм северната страна на серибата, открила се пред очите им като огромна димяща купчина почернели останки и то толкова наблизо, че можеха да я достигнат за пет минути. Наоколо не се виждаше жива душа. Дори птиците бяха прогонени от пламъците и миризмата на пожара.
Тримата продължиха да вървят, като се движеха под короните на дърветата, и предпазливо надничаха иззад всеки ствол, за да разберат дали пред тях не се спотайва някакъв неприятел. Оградата беше напълно изгоряла. Скоро можеха да огледат вътрешността на цялата сериба. Там, където преди се беше издигала колиба, сега имаше само купчина димяща пръст, а както вече успяха да различат, между отделните купчини се движеха тъмни човешки силуети.
— Там има хора! — обади се кормчията. — Кои ли са те? Не е възможно да са от жителите на серибата. Де да знаех само дали сред тях се намират и бели!
— Веднага ще разбера — отвърна Шварц и извади бинокъла си. След като с негова помощ внимателно огледа мястото, продължи: — Виждам само чернокожи, а не са и много. Наброяват едва двайсетина души.
— Въоръжени ли са?
— Държат пръти, с които ровят из останките.
— Сигурно искат да отмъкнат всичко каквото може да се спаси. Как са облечени?
— Никой не носи по себе си нещо повече от престилчица пред слабините. Прическата на косата им прилича на венец около главите.
— Тогава са джури и следователно мои приятели. Ще се промъкна до тях. Ако съм се излъгал и ме нападнат, ще извикам силно името Абу Лаклак. Тогава ще дойдете да ми помогнете. Пушките ви са предостатъчни, за да ги прогоните всичките.
Той легна на земята и запълзя напред, навлизайки сред дългата ивица пепел, останала на мястото на някогашната ограда. После го видяха да изчезва зад купчина развалини. Държаха пушките си готови за стрелба, за да могат незабавно да му се притекат на помощ, в случай че ги повика. Минутите се нижеха. След това през далекогледа си Шварц забеляза, че всички хора се събраха на едно място. Към образувалата се там тълпа се приближиха двама мъже, които до този момент той все още не беше видял. И двамата носеха сиви бурнуси. Единият беше чернокож, а другият изглежда не беше негър.
След известно време първият от тях заедно с един придружител се отдели от групата и с бързи крачки се отправи към мястото, където стояха немците.
— Идват при нас — каза Шварц на спътника си.
— Но надявам се не с враждебни намерения, а? — попита го Сивия.
— Не. Единият от тях ми се струва, че е предводителят на чернокожите. Другият е нашият кормчия.
— Тогаз няма от к’во да се боим. Любопитен съм да разбера с що за люде си имаме работа. Ако са хора от племето джур, ще е много хубаво.
Двамата се бяха приближили вече толкова, че ясно можеха да се различат чертите на лицата им. Синът на тайната се усмихваше твърде доволно. Другият беше някакъв дебел негър, чието охранено лице сияеше от дружелюбност. Още отдалеч той вдигна двете си ръце, събра дланите им и започна да ги движи нагоре-надолу в знак на поздрав. После спря, поклони се кажи-речи до земята и извика: