— Salam, salam aleik! Добре дошли, добре дошли! Като ви изпраща при мен, Аллах ме дарява с голяма милост. Аз и моят дом, както и цялото ми племе с всичките воини сме на ваше разположение.
— Това, разбира се, не бива да се взема сериозно — обади се тихо Сивия. — Този тип сигурно си има хабер от Аллаха толкова, колкото и камилата му от астрономия.
Но на висок глас орнитологът отговори на поздрава с голяма сърдечност и Шварц му заприглася. След това дебелакът се приближи още повече, отново се поклони и продължи:
— Аз съм шейх на племето джур, което живее наблизо. Днес забелязахме огромен пожар откъм мястото на серибата и побързахме да помогнем на белите. Когато пристигнахме, те си бяха отишли и сега спасяваме, каквото може да се спаси.
— Накъде са тръгнали? — попита Шварц.
— Аллах знае, но не и аз.
Този човек беше езичник, но мислеше, че пред него са застанали двама мохамедани и затова си послужи с името на Аллах.
— Познаваш ли обитателите на серибата? — осведоми се Шварц.
— Всичките ги познавам.
— Кога си бил тук за последен път?
— Вчера.
— Каква работа имаше?
— Абд ал Мот беше наредил да ме извикат, да се спазарим за ездитните животни, които трябваше да му доставя за похода.
— В каква посока потеглиха?
— Към земите на беландите.
— Към кое селище?
— Не знам. Той, както и Абу ал Мот никога не споменават селището.
— Къде е Абу ал Мот?
— В страната на хомрите, но скоро ще се върне.
— Ти приятел ли си му?
Устата на шейха се разчекна от едното ухо до другото, което изглежда трябваше да представлява дипломатична усмивка, после той смутено заопипва гъстата растителност, покрила главата му с формата на надута гумена възглавница, и отговори:
— Господарю, ако не иска да бъде изяден, бедният човечец трябва да бъде приятел на всички могъщи повелители. И на теб ще служа с удоволствие, защото знам, че добре ще ми платиш.
— Дали изобщо ще ти платя нещо, зависи единствено от твоята откровеност. Знаеш ли кога Абд ал Мот напусна серибата?
— В ранни зори. Трябваше да му докарам моите животни още вчера следобед.
— Остави ли тук някаква войска?
— Да. Той винаги го прави, а каза, че и този път ще постъпи така.
— Къде са тези хора?
— Отишли са някъде, но не знам къде — повтори той.
— Кой подпали серибата?
— Гарнизонът, кой друг. Сигурно хората са се разбунтували, понеже са си тръгнали, като са взели всички говеда и овце.
— А-а! Такава ли е работата! Тогава, щом Абу ал Мот се върне, ще види, че е станал просяк!
— Но скоро пак ще забогатее, господарю. Когато тръгваше, ми каза, че се кани да вербува и доведе много воини на нухрите, защото ще ходи при ниям-ниямите за роби. Щом се върне и разбере, че петдесетте мъже са ограбили и опожарили серибата, ще започне да ги преследва, за да ги избие и да си върне всичко.
— А дали Абд ал Мот не е наредил да подпалят колибите?
— Не, господарю, сигурно не е той, защото е предан на собственика на серибата.
— Предан му е колкото и ти!
При тези думи той впи язвителния си поглед в затлъстялото лице на чернокожия вожд. Негърът се поклони, позасмя се смутено и отговори:
— Господарю, предан съм на всеки, който ми плаща добре.
— А какво приемаш като заплащане? Платове или добитък?
— И едното, и другото, но предпочитам да ми дават Абу ноктах.
— Тогава е възможно да получиш от мен една или няколко такива монети. Във вражда ли живеете с беландите?
— Да, господарю. Между тях и нас има кръвно отмъщение:
— Но ти знаеш пътя до селата им, нали?
— Всеки джур знае тези пътища.
— Искам да отида в Омбула. Знаеш ли го това село?
— Да. Разположено е в полите на планините, наречени Памбиса.
— А нямаш ли някой човек, който би могъл да ме заведе дотам?
— Всеки джур може да те заведе. Ако платиш три Абу ноктах ще ти дам добър водач.
— Ще ги платя при условие, че човекът изпълни своя дълг.
— Сигурно ще го изпълни.
— Е, добре! Ще трябва да ме придружи дотам и обратно. По собствено желание ще му дам четири Абу ноктах, но едва след като се върнем.
Тогава шейхът плесна с ръце и възкликна:
— Аллах да те пази, господарю! Що за мисли ти идват! Ще трябва веднага да дадеш парите!