— Какво ще получа в замяна?
— Златната верижка от часовника му.
— Разбира се, плюс онази част от плячката, която изобщо ми се полага, нали?
— Естествено.
— Тогава тъй да бъде. Ще стрелям с пушката си тъй близо зад гърба му, че куршумът ще излезе отпред през гърдите му.
Той спря камилата си и слезе на земята. После взе да оправя нещо по ремъка на седлото, сякаш се беше разхлабил. Другите го подминаха, но чужденецът спря при него и с дружелюбно-предупредителен тон му каза:
— Трябва да запомниш, че тази работа се върши винаги преди тръгване. Със слизането си от седлото забавяш пътуването ни. Щом свършиш, незабавно ни последвай. Твоята тюфенк [14] се е смъкнала и кажи-речи е попаднала под краката на камилата. Така лесно може да се счупи и затова по-добре ще е временно да я взема.
Той се присегна надолу с метрека [15], пъхна го под ремъка на окачената за седлото пушка, вдигна я и я прибра. После с усмивка продължи да язди напред.
Арабинът направи неописуемо разочарована физиономия. Пушката му вече не бе у него, а и нямаше пистолет. Съвършено невъзможно беше да нападне с нож чужденеца от високото камилско седло.
— Дали този син и внук на сатаната подозира намеренията ми! — скръцна със зъби той. — Опитът ми не успя, но скоро ще настъпи нощта. Тогава няма да може да види, че се прицелвам в него и така ще го застрелям, преди да сме достигнали извора.
Арабинът се качи на седлото и последва избързалите напред ездачи. Когато минаваше край чужденеца, мъжът му върна пушката с думите:
— Кремъчето се е счупило и изпаднало, тъй че днес няма да можеш да стреляш. Утре ще ти дам ново. В багажа си имам резервни кремъчета.
Беше ясно, че той е извадил камъчето. Водачът разбра, че намеренията им отново са прозрени и вече буквално изгаряше от нетърпение да нареди да застрелят гяура или самият той да свърши тази работа. А чужденецът продължаваше да язди със съвършено безразличие, обаче едната от пушките, която допреди малко бе висяла окачена на седлото, се намираше вече готова за стрелба в ръката му и той много внимателно следеше всяко движение на спътниците си.
Времето минаваше и местността стана хълмиста. Появи се и верига от възвишения, макар и незначителни по височина, която се простираше от север на юг и внасяше известно разнообразие в пейзажа. След като я пресякоха, ездачите отново навлязоха в равнината, където, както видяха, имаше оскъдна тревица, напълно изгоряла от жаркото слънце. А то все повече и повече се спускаше към хоризонта. Скоро водачът на кервана спря камилата си и наподобявайки гласа на мюезина [16], извика:
— Хай ас сала — да се помолим! Слънцето се потапя в пясъчното море и настъпва време за Могреб!
Всички слязоха от животните и започнаха да се молят по вече описания начин. Пет пъти дневно мюсюлманинът е длъжен да отправя смирените си молитви към Аллаха, като при това се мие, независимо дали се намира у дома си или на друго място. Тези пет молитви са: ал Фаджр — рано при изгрев слънце, ал Даджри — по обед, ал Аср — три часа по-късно, по времето когато всички истински правоверни тръгват на път, ал Могреб — при залез слънце и най-накрая един час по-късно следва ал Ашия.
Разбира се, тези часове не се спазват строго винаги и навсякъде и колкото по-далеч на изток прониква западноевропейската култура, толкова по-трудно става за мюсюлманите да изпълняват своите религиозни задължения.
След като изрекоха Фатихата, всички отново възседнаха животните и ездата продължи. Чужденецът изобщо не слезе от седлото. Не можеше да се очаква от него да участва в молитвата им, нито пък по европейски обичай да даде израз на благоговението си, като в случая свалеше бурнуса от главата си. Така той само би се опозорил, понеже мохамеданинът смята, че е срамно човек да се показва гологлав. Единствено берберинът има привилегията да се наслаждава на гледката на благочестивите обръснати до голо глави, върху които може да бъде оставен само един кичур по средата. Този кичур коса е много необходим на мюсюлманина, за да може в случай, че след смъртта си се препъне по пътечката, която води към рая и е не по-широка от острието на бръснач, ангел Гавраил да го хване за кичура, да го задържи да не падне надолу в ада.
Когато в южните страни слънцето изчезне зад хоризонта, нощта настъпва много бързо. Там нашето здрачаване е непознато. Ето защо Абу ’л арба аюн, Бащата на четирите очи, подкани арабите да препуснат по-бързо, но не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато от север видяха да се задава малобройна върволица ездачи, която се приближаваше под остър ъгъл към тяхната досегашна посока. Това беше търговски керван, наричан «джалаба», и то един от най-непретенциозните и най-бедните кервани.