Сьорен Свайструп
Кестеновия човек
Превода се извършва единствено за лични цели, а не за търговска употреба. Авторът на превода не носи отговорност за разпространението на материали от трети страни.
За автора
Датчанинът Сьорен Свайструп отдавна е получил световно признание — той е създателят и главен сценарист на "Убийството", най-успешният скандинавски сериал на всички времена. Излъчван е по малките екрани на над сто държави, включително у нас, предизвиква небивал фурор във Великобритания и САЩ, а американците заснемат римейк.
"Лос Анджелис Таймс" дори сравнява сериала с култовия "Туин Пийкс" на Дейвид Линч. Наградите също не закъсняват — за сериала Свайструп получава "БАФТА" и международна "Еми", наред с много други.
„Със своя брилянтен и брутален дебют датчанинът вдига летвата много високо. Сравненията със Стиг Ларшон изглеждат несправедливи — спрямо Свайструп. Той просто играе в друга лига. С този изключителен роман скандинавският ноар се завръща с гръм и трясък.“
Метро
Вторник, 31 октомври 1989 година
Глава 1
Под греещото слънце жълти и червени листа се стелеха по мокрия асфалт, който прорязваше гората подобно на тъмна река с огледална повърхност. Бяла полицейска кола мина, вдигна във въздуха листата, те се завъртяха вихрено и се приземиха върху лепкавите купчини шума покрай шосето.
Мариус Ларсен вдигна крак от съединителя и намали скоростта, за да вземе завоя. Наум си отбеляза непременно да сигнализира в отдел „Общинска инфраструктура“, че е наложително оттук да мине пътна метачка. Ако листата се задържат твърде дълго, настилката става хлъзгава, а това може и да коства човешки живот. Мариус им е напомнял десетки пъти. Полицай е от четирийсет и една години, а от седемнайсет ръководи участъка. Всяка есен се налагаше да ги подсеща да почистят. Реши обаче да отложи този ангажимент за утре, защото днес трябваше да се съсредоточи върху предстоящия му важен разговор.
Мариус Ларсен въртеше раздразнено копчето на радиото, но не намери каквото търсеше. По всички станции предаваха новини за Горбачов и Рейгън и спекулираха около падането на Берлинската стена. Ще се случи съвсем скоро, прогнозираха анализаторите и предричаха начало на нова епоха.
Мариус отдавна си даваше сметка, че разговорът е неизбежен, но все не събираше кураж. До пенсионирането му оставаше само една седмица. Пенсионирането, впрочем, нямаше да се състои, но съпругата му още не знаеше. Крайно време беше да й признае истината: не може да живее без работата си. Беше уредил формалностите и отложил раздялата с професията. Все още не бе готов по цял ден да се излежава на ъгловия диван, да гледа „Колелото на късмета“[1], да събира опадали листа в градината и да играе на „Черен Петър“ с внуците.
Провеждайки разговора мислено, му се струваше лесно, но Мариус не се заблуждаваше: съпругата му щеше да се разстрои. Ще се почувства предадена, ще стане от масата, ще отиде да търка готварската печка и гърбом ще му каже, че го разбира. Но всъщност ще се ядоса. Съобщението, постъпило по полицейската радиостанция преди десет минути, му бе добре дошло и Мариус охотно се нагърби с проверката. Така щеше да отложи разговора още малко. При други обстоятелства щеше да изпита раздразнение, че се налага да шофира покрай земеделските площи и през гората чак до стопанството на Йорум — толкова път само за да му каже да държи под око добитъка си. Вече няколко пъти я прасе, я крава се измъкваше от загражденията и тръгваше из съседските владения. И все се налагаше Мариус или някой негов подчинен да се разправя с Йорум, та да си прибере животното. Днес обаче Мариус не се ядоса. Е, помоли диспечера, все пак да се обади в дома на Йорум и на фериботния терминал, където Йорум работеше почасово, но понеже никой не вдигна и на двете места, Мариус се отклони от пътя и пое към стопанството.
Най-сетне попадна на станция с датска ретро музика. Популярен шлагер от седемдесетте огласи купето в стария форд „Ескорт“. Мариус усили звука. Наслаждаваше се на есента и на пътуването. Жълтите, червените и кафявите корони на дърветата се сменяха с вечнозелените. Ловният сезон едва-що бе започнал. Свали прозореца. Слънчевите лъчи се провираха между короните на дърветата и шареха пътното платно със светли петна. За миг Мариус забрави на колко години е.
Пристигна. В двора цареше тишина. Слезе, хлопна вратата на колата. Неочаквано съобрази колко отдавна не е идвал. Голямото стопанство изглеждаше занемарено. Прозорците на обора зееха изпочупени, мазилката на къщата се ронеше, а празната люлка на обраслата морава изглеждаше почти погълната от големите кестени, които опасваха парцела. Нападали листа и кестени покриваха чакъла. Под краката на Мариус се разнесе хрущене, докато вървеше към входната врата. Почука веднъж, втори, трети път. Извика Йорум по име. Не се забелязваха никакви признаци на човешко присъствие. Е, явно ги нямаше вкъщи. Мариус извади бележник, написа бележка и я пусна в процепа за пощата на вратата. Две врани прелетяха над двора и се набутаха зад трактора „Фъргюсън“, спрян пред хамбара. Не стига, че Мариус беше бил напразно толкова път, а сега щеше да се наложи и да се разкара до пристанището, за да потърси Йорум там. Но дори това не успя да помрачи настроението му. На връщане към колата внезапно му хрумна идея, а Мариус не беше от хората, които бликат от идеи. Явно по щастлива случайност бе дошъл тук, вместо да се прибере направо вкъщи, където го чакаше неизбежният разговор. За да умилостиви жена си, ще й предложи да я заведе на екскурзия до Берлин. Да прекарат там цяла седмица или поне един уикенд — зависи колко отпуск му дадат. Ще отидат с колата, за да могат да обиколят на воля, да усещат полъха на историята, да преживеят историческата промяна; ще хапнат кнедли с кисело зеле[2], както преди години, когато ходиха в Харцен на палатка с децата. Почти стигнал до колата, Мариус видя къде враните са накацали зад трактора. Върху нещо белезникаворозово и безформено. Приближи се. Прасе. Очите бяха мъртви, но тялото се тресеше в конвулсии, сякаш опитваше да подплаши враните, които кълвяха от зейналата в главата му огнестрелна рана.