— При нас, за съжаление, често се случва…
— Повикай Енгелс, ще му съобщя с кого бих искал да се срещна.
— Енгелс, за съжаление, не е тук, замина по една работа.
— Сега?
Роза поглежда секретарката си и й минава мисълта, че вероятно има друга причина за нервността на Лю. Първият заместник-министър на социалните грижи в ден като днес, обикновено е в пълна готовност, и очаква Роза на работното място, а неочакваното му отсъствие й се струва зловещо.
— Да. Трябваше да замине, защото… Е, самият той ще ви обясни всичко, когато се върне.
— Да се върне, откъде? Какво става тук?
— Не знам точно. И със сигурност всичко ще се уреди, но вече казах…
— Лю, какво става?
Секретарката с тъжен поглед отговаря, след малка пауза:
— Бях толкова разстроена… Толкова много хора ви изпратиха топли писма, подкрепиха ви, предадоха най-добрите си пожелания и не разбирам как някои могат да си позволят това…
— Какво да си позволят?
— Аз лично не съм го виждала. Но мисля, че е заплашително писмо. Разбрах от Енгелс, че става въпрос за дъщеря ви.
Глава 13
— Но снощи говорих с нея по телефона… Обадих й се след вечеря и всичко беше както обикновено.
Приятелят на четиридесетгодишната Лора Киер Ханс Хенрик Ходж седи на стол в кухня в мокро палто и все още държи ключовете на колата в ръка. Очите му са червени, от сълзи, той гледа объркано през прозореца към облечените в бяло фигури в градината и към живия плет, а после отново погледна към Тулин.
— Как се е случило това?
— Все още не знаем нищо. За какво говорихте по телефона?
Изведнъж се чува, как нещо пада на земята. Тулин хвърля поглед към детектива от Европол, който разглежда шкафовете и чекмеджетата и заключва, че има способността да я дразни, без дори да каже дума.
— За нищо особено. Какво каза Магнус? Искам да го видя.
— Ще го видите по-късно. Каза ли ви нещо, което би ви изненадало? Може би е била заета с нещо, или…
— Не, говорихме само за Магнус. Тогава тя каза, че е уморена и иска да си легне.
Гласът на Ханс Хенрик Ходж се пречупва, той заплаква. Да, той е висок, с мощна физика, добре облечен, но в същото време създава впечатление на слабохарактерен човек и Тулин разбира, че трябва да побърза с разпита, в противен случай клиентът ще се разпадне напълно.
— Кажете ми, откога я познавате?
— От година и половина.
— Женени ли сте?
Тулин забелязва, че Ходж търка пръстена в ръката си.
— Бяхме сгодени. Дадох й пръстен. Щяхме да отидем през зимата в Тайланд и да се оженим там.
— Защо в Тайланд?
— И двамата бяхме женени преди това. Затова решиха, че този път всичко ще се случи по различен начин.
— На коя ръка носеше пръстена?
— Извинете, какво?
— Пръстенът. На коя ръка носеше пръстена?
— На дясната, според мен… Но защо питате?
— Просто ви задавам въпроси и е много важно да отговорите на тях. Кажете ми къде бяхте вчера.
— В Роскилде. Аз съм компютърен програмист. И бях там на панаира, който се проведе следобеда.
— Значи не сте били сам снощи?
— Да, със заместника на шефа ми. По-скоро пристигнах в хотела около десет вечерта. И оттам й се обадих.
— Защо не се прибрахте веднага?
— Защото шефът ми ме помоли да остана там през нощта: тази сутрин имахме среща.
— Какви бяха отношенията ви с Лора? Имали ли сте някакви проблеми? Или…
— Не, заедно се чувствахме добре… Но какво правят там в гаража?
Зачервените очи на Ходж този път оглеждаха през прозореца задната стена на гаража, където специалистите в бяло, които току-що бяха излезли, затваряха вратата зад тях.
— Опитват се да намерят следи, ако, разбира се, са останали… Не може ли да си спомните дали Лора е имала някакви врагове?
Ходж погледна Тулин с отсъстващ поглед.
— Може би не знаеш всичко за нея? Може би е имала друг?
— Не, не, нямаше нищо подобно. Но ще трябва да видя Магнус… Той трябва да си вземе лекарството.
— Какво се е случило с него?
— Не знам точно. По-скоро… Той бе подложен на лечение в Централната болница; лекарите вярват, че има някаква форма на аутизъм, и му предписват лекарство против страх. Магнус е страхотно момче, само е малко затворен, а е и само на девет години.
Гласът на Ханс Хенрик Ходж отново секна. Тулин щеше да продължи с въпросите, но Хес я изпревари:
— Казвате, че с вас всичко е било наред. И не сте имали проблеми, нали?
— Вече споменах. Къде е Магнус? Искам веднага да го видя.
— Защо е сменен патрона тогава?