Този невинен и на пръв поглед небрежно зададен въпрос, като паднал от тавана, кара Тулин да погледне Хес, който извади парче хартия от кухненското чекмедже с два искрящи ключа, залепени за него.
Ходж гледа листа с неразбираем поглед.
— Това е разписка за смяна на патрона. И тук пише, че е сменен в 15:30 на пети октомври. Тоест вчера следобед, съответно след като сте отишли на панаира.
— Не знам нищо за това. Магнус си губи ключовете няколко пъти и ние говорихме за това. Но не знаех, че го е направила.
Тулин се надигна от стола си, взе разписка от ръцете на Хес и внимателно я разглежда. Самата тя щеше да я намери след няколко минути по време на огледа на стаята, но решава да се възползва от момента, въпреки че едва сдържа раздразнението си.
— Не знаехте ли, че Лора Киер ще сменя ключалката?
— Не, не знаех.
— И Лора не е казала нищо по въпроса, когато е говорила с вас по телефона?
— Не… или по-скоро… не, според мен, не.
— И защо мислите, че не ви е казала нищо по въпроса?
— Да, вероятно, тогава щеше да каже… Но защо е толкова важно?
Тулин го гледа, без да отговаря. Ханс Хенрик Ходж също я гледаше с големите си объркани очи. Но изведнъж той стана рязко, удари стола на пода и извика:
— Не може да ме задържите тук! Имам право да видя Магнус! Искам да го видя веднага!
След малка пауза Ная кимва към полицая, стоящ на вратата.
— Добре. След това ще вземем слюнката ви за анализ и пръстови отпечатъци. Това е важно: трябва да сравним следите, оставени от семейството и външните.
Ходж кимва и изчезва зад вратата с полицая. Хес сваля латексовите си ръкавици, закопчава сакото си с цип и взема малка пътна чанта, която е оставил на пластмасова стойка.
— Ще се видим в Института по съдебна медицина. Между другото, би било хубаво да проверите алибито на пича.
— Благодаря за съвета. Ще се опитам да не забравя.
Хес кимва спокойно и напуска кухнята, като почти се сблъсква с полицая, който върви в обратна посока.
— Искате ли да поговорим с момчето? Той е със съседа, може да го видите през прозореца.
Тулин отива до прозореца, гледащ към съседната къща и през живия плет, изтънял от есенния сезон видя онова, което се случва на остъклената веранда. Момчето седи на стол на бяла маса и се занимава с нещо, наподобяващо игрална конзола. Виждаше се в профил, но това бе достатъчно, за да се отбележи: движенията му са малко забавени, а лицето му не е много оживено.
— Той говори много малко, отговаря почти на въпросите едносрично и като цяло, очевидно, има забавяне в развитието.
Слушайки полицая, Тулин изследва момчето и за миг я обхваща познато чувство за дълбока самота, в бездната, в която той е пропаднал за много години напред. Но в този момент, възрастна жена, очевидно съседката, влиза в чардака, придружена от Ханс Хенрик Ходж и затъмнява лошото. Плачейки при вида на Магнус, Ходж кляка пред него и го прегръща, но момчето все още седи, с изправен гръб, държейки конзолата в ръце.
— Да го доведа ли тук? — Полицаят с нетърпение очаква отговора на Тулин. — Попитах…
— Не, нека останат заедно. Но наблюдавайте приятеля на жертвата. И нека някой да провери алибито му.
Ная се отдалечава от прозореца, с надеждата, че случаят ще бъде толкова очевиден, колкото се очертава засега. Но за миг пред очите й се появява малката кестенява фигура от къщичката на детската площадка. Ами ако трябва да изчака с преместването към NT3?..
Глава 14
Панорамните прозорци на архитектурното студио са с изглед към целия град. Работните маси представляват малки острови в огромна стая със светлина от тавана; изглеждаше, като че обърнат с главата надолу, защото очите на всички служители са насочени към плосък екран, окачен на една от стените в близост до тавана. Стийн Хартунг се изкачи по стълбите със своите скици в момента, в който историята за пристигането на съпругата му в Кристиансборг приключи по новинарския канал. Забелязвайки Стийн, повечето служители бързо се правят, че са потопени в работа, докато той се насочва към кабинета си. И само партньорът му Бьорк среща колегата си със смутена усмивка:
— Здравей! Имаш ли минута.
Те влизат в кабинета, а Бьорк затваря вратата.
— Тя се справи блестящо с медиите според мен.
— Благодаря. Говори ли с клиентите?
— Да, те са доволни.
— Защо тогава все още не сме подписали споразумението?
— Защото те се презастраховат. Нуждаели се от още няколко скици… Но казах, че ще ти отнеме повече време.
— Колко?
— Как са нещата вкъщи?