— Не. Но имам версия за това, как кестените от рядък сорт от Моен биха могли да се окажат в Хартунг и дъщеря им. Те просто са отишли до там, цялото си семейство, за да се възхитят на гледката от скалата, и по пътя са събрали малко кестени и са ги отнесли със себе си у дома.
— Е, възможно е.
Последният път, когато Тулин бе вадила телефона си е в лабораторията на Генц и го бе сложила на масата. И сега е доста объркана от мисълта, че го е забравила там, защото никога досега не й се е случвало. Ная е на път отново да рови в джобовете си, но след това забелязва нещо почти на пътя. За секунда се колебае, но картината все още е пред очите й и накрая й става ясно какво е видяла. Мислите й се завъртат в друга посока:
— Спри! Спри тук! Спри се!
— Защо?
— Спри, ти казвам!
Генц най-накрая забива спирачка и колата, след леко занасяне, спира. Тулин изскача през отворената вратата и в последвалата тишина излиза отстрани на пътя. Вече е около четири, но слънцето започва да залязва. Покритите със сняг полета отдясно на хоризонта се сливат с небето. А отляво — гъста тъмна гора, където тук-там се забелязват снежни преспи. И точно зад колата, почти на самия бордюр, има огромно дърво. То е по-висока от останалите. Стеблото му е дебело, колкото бъчва, а на височина достига двадесет, а може би и двайсет и пет метра. Големите тежки клони са покрити със сняг. Не прилича много на обикновен кестен. Клоните са напълно голи, цялата зеленина от тях вече е паднала и въпреки това Тулин е сигурен, че не греши. Тя се приближава до дървото, снегът скърца в студения въздух. Под долните клони, където снежната покривка не е толкова гъста, Ная вижда малки топчета. Тя е без ръкавици и бере няколко плода, паднали в снега с голи ръце.
— Генц!
Тулин се дразни, че експертът все още стои до колата и не споделя ентусиазма й. Тя изчиства снега от кестените и вижда, че студените тъмнокафяви топки на лявата й длан са подобни на тези с отпечатъците на Кристин Хартунг. Опитва се да си припомни характеристиките на различните сортове кестен, предложени от консултанта.
— Ела и виж. Вероятно са те!
— Тулин, дори да са те, това не доказва нищо. Хартунг са ходили до скалата на Моен и дъщеря им е събрала тези кестени пред да се приберат у дома.
Ная не отговаря. Преди, минавайки покрай гората, не й бе обърнала внимание, но сега забелязва, че всъщност гората не е толкова гъста, колкото изглежда. А недалеч от самотния кестен започва криволичещ горски път, покрит със свеж недокоснат сняг.
— Хайде да отидем там, да видим какво има.
— Защо? Няма нищо особено.
— Откъде знаеш? И какво би могло да ни се случи? Най-много да затънем в снега.
Тулин върви бързо през снега до колата. Генц все още стои до страничната врата на шофьора и я гледа. Но когато тя минава покрай него, за да обиколи колата отпред, и да седне на неговото място, той насочва погледа си към някаква невидима точка в края на тесния горски път и казва:
— Ами добре. Щом така искаш…
Глава 113
1987 г, през есента
Ръцете на момчето са мръсни, под ноктите има черни ивици. Той несръчно се опитва да пробие дупка в кестена с шило и Роза трябва да му покаже как да го направи. Дупката не трябва да е дълбока, а само леко да се пробие. Шилото се завърта около оста, докато достигне до ядката на кестена. Първо трябва да се направи дупка за шията и на двата плода, след това здраво да се забие половината от кибритена клетка в единия от кестените и да се постави другия върху нея. След това се пробиват дупките за ръцете и краката, и най-добре е да се направят по-дълбоки, така че клечките да седят здраво в дупките.
Момичето се научи първо на занаята. Сякаш пръстите на момчето са тромави, сковани и често плодовете падат от ръцете му върху мократа морава и Роза трябва да ги вдигне, за да може да опита отново. Роза и момичето му се смеят, но не искат да го обидят и той не се обижда. Макар че, може би в началото беше обиден — е, може би първите няколко пъти, след като бяха събрали плодове под огромното кестеново дърво в гората. Тогава, както сега, те седяха в градината зад къщата, на детската площадка сред жълтите и червени паднали листа и когато Роза се разсмя на неудобните опити на момчето да направи кестеново човече, той беше изненадан. Както и сестра му. Тогава Роза помогна и на двамата и те разбраха, че тя им се смее без злоба.
— Човек кестен, влез, влез, кестен човек, влез…
Роза тананикаше песента и в същото време показваше на момчето какво трябва да направи, за да може кестеновата фигура, да се присъедини към останалите готови фигури на дървения рафт. Тя им обясни, че колкото повече фигурки правят, толкова повече пари ще изкарат, когато ги продадат на импровизиран павилион край пътя. Преди това Роза не е имала нито брат, нито сестра и въпреки че знае със сигурност, че няма да останат завинаги с нея и най-вероятно ще са само до Коледа, тя не иска да мисли за това. Толкова е страхотно, че са тук, мисли си тя, когато се събужда. Рано сутрин в събота и неделя, когато не ходят на училище, тя може да влиза в стаята за гости, която се намира от другата страна на спалнята на родителите й. Въпреки че пристигането й ги буди, близнаците не й се сърдят. Те търкат очи, прогонвайки остатъците от съня и чакат нейните предложения какво ще правят днес. Те слушат с любопитство разказите на Роза за различни игри и изобщо не я притеснява, че близнаците обикновено са мълчаливи и не изразяват никакви предложения. Тя е невероятно щастлива винаги, когато им покаже някаква нова игра, която самата тя е измислила. И дори й се струва, че въображението й се развива и всякакви забавни идеи и хрумвания й идват по-лесно в главата — сега, когато освен майка си и баща си, тя има и друга публика, която може да извика „о!“, „Ах! " или "никога не сме виждали това преди!"