— Роза, ела тук за минута.
— Мамо, играем!
— Не, ела тук. За малко.
Роза минава покрай градинските лехи, където лопатата на баща й се забива в земята между картофеното поле и цариградското грозде.
— Какво е станало?
Роза се спира нетърпеливо на входа на навеса, прикрепен към малка къщичка, но майка й я моли да свали гумените си ботуши и да влезе вътре. Роуз е доста изненадана, че родителите й я гледат със странна усмивка на лицето. Вероятно стоят така дълго време, предполага тя и гледат как децата играят в градината.
— Обичате ли да играете с Токе и Астрид?
— Да, защо? Нямаме време.
Тя се нерви, че трябва да се мотае в бараката в дъждобран, докато близнаците я чакат в къщата за игра. Ако приключат с кестеновите човечета до сутрина, ще имат време да вземат кутиите с плодове от гаража и да отворят павилиона преди обяд, така че нямаха много време.
— Решихме да оставим Токе и Астрид с нас завинаги. Какво мислиш за това?
Пералнята зад баща й бръмчи. Родителите гледат Роза.
— Трябва да излекуваме мъката им; сега се нуждаят от добър дом, а баща ти и аз мислим, че ще са добре с нас. Ако и ти смяташ така? Какво мислиш?
Роза не очакваше такъв въпрос и дори не знае какво да отговори. Мислеше, че родителите й ще попитат дали искат черен хляб и масло или плодова вода или няколко бисквитки „Мария“. Но се оказа, че става въпрос за нещо съвсем различно… И Роза отговаря, тъй като усмихнатите родители очакват от нея:
— Да, разбира се, отлично.
Миг по-късно родителите й, без да облекат топли якета, излизат в мократа градина: майката в гумени ботуши, бащата в дървено сабо на бос крак. Роза вижда, че са доволни от нейния отговор. Родителите отиват до къщичката за игра, на стъпалата на която седят близнаците, погълнати от правенето на кестенови фигурки. Роза остава на вратата на бараката, сякаш така й е наредено. Майка й и баща й сядат с близнаците и дълго време разговарят с тях. Роза не чува какво говорят, вижда само лицата на децата. Изведнъж момичето се втурва в обятията на родителите й. А момчето скоро избухва в плач. Той просто седи там и плаче. Майка й го прегръща и утешава, тя и баща й се споглеждат и се усмихват един на друг с такава усмивка, която тя никога не е забелязала досега.
Изведнъж небето се разтваря и потоци вода се спускат на земята. Роза все още стои на прага на бараката, а останалите се скриват под малка козирка и се смеят силно.
— Ние изцяло подкрепяме вашето решение. Къде са те?
— В стаята за гости. Сега ще ги доведа.
— Как се чувства дъщеря ви?
— Въс всеки случай, добре.
Роза седи на масата в кухнята, но отлично чува гласовете в коридора. Майката минава покрай полуотворената врата на кухнята към стаята за гости, а бащата продължава разговора с мъжа и жената, които току-що бяха излезли от бялата кола точно пред прозореца, където седи Роза. Гласовете в коридора се заглушават и тогава събеседниците напълно преминават към шепот и тя вече не може да разбере думите. През изминалата седмица в къщата имаше много шепоти и Роза се радва, че скоро ще спре. Той се настани в къщата, след като тя разказа историята на родителите си. Кой знае къде я е чул… въпреки че не, разбира се, от детската градина. Тя все още си спомня как реагираха възрастните, когато едно момиче на име Берит разказа какво се случва в стаята за игра. Както играела с момчетата, едно от тях поисква да види катеричката й и дори й предлага петдесет ера за това. Берит му я показва и пита другите момчета дали искат и те да я видят. Имаше много желаещи, и Берит спечелва много пари, които обаче момчетата й дължат. Да, и тя също позволила да си сложат нещото там, но за това е необходимо да се доплатят двадесет и пет руди.