Роза плаче. Гърдите й се вдигат и смъкват, предизвикани от риданията, които не може да удържи. Тя е сломена от мисълта, че неслучайно е тук на операционната маса. Роза се чувства виновна и заслужава това наказание. Във всеки случай, тя не се погрижи за детето си, не я спаси…
— Е… Колкото и да е смешно, но в нашата история има четири глави, и първата, вече я приключихме. Сега нека си починем и след това ще продължим. Става ли?
Чувайки шум от звук, Роуз се опитва да обърне глава към мъчителя си. Той държи инструмент, изработен от стомана или алуминий. С големината на ютия. Той има две дръжки, метален щит и направляваща щанга с груби, занаятчийски заварки. Роза не разбира веднага, че тези звуци се излъчват от въртящото се острие на електрическия трион, разположен пред инструмента. Изведнъж осъзнава защо краката и ръцете й са затегнати с колани и висят от операционната маса. Трионът докосва ръката й близо до китката — и Роза отново избухва в писък.
— Добре ли сте? Чувате ли ме?
Роуз чува въпроса. Пред очите й трептят петна от ярка бяла светлина. Тя се опитва да се ориентира и да съживи в паметта си всичко, което се е случило преди да е загубила съзнание. За миг се чувства облекчена, че не се е случило нещо още по-страшно, но след това забелязва, че лявата й ръка е загубила чувствителност. Тя гледа в нейна посока и я обзема паника. Черните лабораторни скоби задържат кръв от отворената рана, където преди е била лявата й ръка. И на пода в синя кофа, тя вижда върховете на пръстите си.
— Втората глава започва тук, в мазето. Когато най-накрая разбрахте, че нещо не е наред, Кристин и аз вече бяхме пристигнали тук, — гласът му достига до нея.
С инструмента и синята кофа в ръце, той стои отдясно на масата. Бялата му роба е изпръскана с кръв от едната страна, чак до рамото и маската, която крие устата му. Роуз отново се извива, опитвайки се да освободи ръцете и краката си.
— Знаех, че нейното изчезване ще вдигне на крак цялата страна и се подготвих добре. Мазето изглеждаше много по-различно, отколкото сега. Подредих всичко така, че дори и някой да влезе в къщата, да не го намери. Кристин, разбира се, беше изненадана, когато се събуди вече тук, в мазето. Въпреки че, може би е по-добре да се каже „уплашена“. Опитах се да й обясня, че трябва да направя разрез в малката й тънка ръка, тъй като имах нужда от нейното ДНК, за да изпратя полицията по грешен път и тя го прие доста смело. Вярно е, че за съжаление трябваше да прекарва много време сама — в края на краищата имам работа в Копенхаген. Вероятно искате да знаете как се е чувствала тук. Самотна ли се е чувствала, страхувала ли се е… За да бъда честен, тя се чувстваше самотна и уплашена. Молеше се да я пусна при вас. Беше толкова трогателно, но нищо не трае вечно и когато след около месец се предаде, беше време да се разделим.
Неговата история й доставя повече страдание, отколкото болката в ръката. Роза плаче и усеща, че гърдите й са на път да се пръснат.
— Това беше втората глава. Сега отново ще направим почивка. Няма да сте в безсъзнание по-дълго от първия път — в края на краищата нямам цял ден пред себе си.
Той поставя синя кофа под дясната й ръка. Роуз го моли да спре, но вместо думи издава нечленоразделни звуци. Инструментът отново бръмчи, ножът на триона започва да се движи и когато допира китката й, Роуз отново започва да крещи. Тялото й се огъва към тавана, когато, плъзгайки се върху костта, трионът се врязва в кухината и потъва в плътта. Болката е безумна и не отшумява, въпреки че инструментът спира да бръмчи и да се върти. Слабите писъци на Роуз заглушават воя на алармата срещу кражба и именно тези звуци го карат да се откаже от операцията. Без да пуска триона, той се обръща към мониторите на отсрещната стена. Роза също се опитва да ги погледне. На един от тях се забелязва известно движение — и тя осъзнава, че изображението от камерите за наблюдение се излъчва на мониторите. Някакъв далечен предмет, може би кола, попада в рамката. И това е последното нещо, за което си мислеше преди отново да потъне в мрака.
Глава 117
От напрягането кървенето от раната на главата не спира и кръвта залива лицето на Тулин. За да не припадне, трябва да поема дълбоко въздух. Главата й е обвита с лепенка така небрежно, че може да диша само с едната ноздра, но ръцете й са вързани и тя няма начин да откъсне лентата. Тулин лежи отстрани в тъмния багажник и след като си поема дъх, отново опира коленете си на мястото, където според нея е ключалката. Всичките й мускули са напрегнати, като задната част на главата и раменете се опира в предната стена. С всички усилия, тя притиска ключалката отново и отново и от носа й тече кръв. Ключалката обаче не поддава. Но някакъв малък винт болезнено се врязва в ставата под коляното. От липсата на въздух силата й бързо я напуска и тя се отказва да се бори с ключалката и конвулсивно си поема въздух.