— Това е дълга история. А и бързам. И ти също трябва да спиш.
— Г-е-енц!..
Викът прорязва тишината и тя не разпознава този дрезгав глас. Той идва някъде отдалеч, или от гората, или от под земята. Генц замръзва за момент, но веднага се обръща със светкавична скорост и надниква напрегнато в тъмнината през предното стъкло. Тулин не вижда лицето му, но разбира, че той не вярва на очите си. Тя успява да заеме седнало положение с голямо усилие, за да погледне там, в самия край на светлинния конус, образуван от фаровете на колата. И за нея става ясно какво толкова е изумило Генц.
Глава 123
Белите му дробове са на път да се пукнат, а сърцето му бие като чук в ребрата. Парата излиза периодично от устата му като бели облаци. Ръцете му треперят от студа и той трудно може да държи пистолета в посоката на колата пред себе си. Тя е на около седемдесет и пет метра и Хес стои точно на мястото, от където изскочи преди малко, като ходеща смърт от черната като антрацит гора. В началото пътя му през гората беше озарена от пламъците на пожар, който бе обхванал имението. Огнените езици хвърляха силни отражения и той хукна в посоката, в която падаха сенките на дърветата. Марк си спомни, че пътят от имението не върви направо, а образува дъга под формата на огромна буква С в близост до кръстовището с магистралата и се надяваше, че след като мине напряко през гората, ще бъде там преди колата. Но с напредването на пътя, светлината от огъня постепенно намаляваше. Блестящият бял сняг му помогна донякъде, но въпреки това премина последната част от пътеката почти на сляпо. Навсякъде бе пълен мрак, и Марк различаваше само стволовете на дървета, но здраво се придържаше към избрания курс, въпреки препятствията. Няколко пъти падна в снега и накрая започна да му се струва, че е изгубил посоката. Но точно тогава, отляво, Хес видя слаба светлина. Източникът беше далеч, дори много далеч от него и в същото време се движеше. Изведнъж той забави темпото и когато Марк най-накрая се качи на пътя, колата остана зад него и спря на празен ход и дълги светлини.
Хес не знае защо колата бе спряла, но нямаше значение! Генц бе някъде там, в тъмното купе зад предното стъкло. Марк чака търпеливо, заставайки насред пътя, пистолетът е насочи право напред и се чува само слабия вой на вятъра в гората. Изведнъж чува звън от мобилен телефон и не осъзнава веднага, че звъни неговия мобилен. Хес поглежда колата и вижда на слабата светлина от дисплея седалката на водача. Бавно, сякаш неохотно, той изважда мобилния си телефон от джоба, без да откъсва очи от колата.
Гласът в слушалката е студен и някак безразличен:
— Къде е Хартунг?
В тъмното, зад предното стъкло Хес вижда очертанията на фигурата на шофьорската седалка. Въпросът го навежда на мисълта, че агонията на Роза Хартунг е единственото нещо, което интересува Генц. Той се опитва да диша равномерно, за да не показва вълнение.
— Роза се чувства отлично. Тя остана на двора и чака да чуе историята за съдбата на дъщеря си.
— Лъжеш! Не си имал време да я изведеш.
— Домашният ти трион реже не само кости. Един добър криминалист би се замислил и би го взел със себе си. Не мислиш ли така?
В другия край на връзката настъпва тишина. Хес знае, че Генц в тоя момент си припомня подробности за ситуацията в мазето и събитията, които са се случили там, опитвайки се да разбере дали всичко е вярно. Генц все още мълчи и за миг Марк изпитва страх: ами ако сега той обърне и се втурна обратно към имението, въпреки предстоящото пристигане на полицията?
— Кажи й, че ще се върна и ще я посетя пак. И се махни от пътя — Тулин е при мен.
— Не ми пука! Излез от колата и легни на земята. И не забравяй да разтвориш ръцете си встрани.
Тишина.
— Генц, излез от колата!
Хес се прицелва към единствената цел, която може да види. Но изведнъж светлината от мобилния телефон зад предното стъкло изчезва и връзката прекъсва.
Отначало Марк не може да разбере какво означава това. Изведнъж колата се завърта. Двигателят набира такава скорост при потеглянето, сякаш водачът натиска газта докрай. Колелетата се въртят като луди в снега, а изгорелите газове избухват навън на червената светлина на стоповете. След това гумите докосват земята и колата излита.
Хес хвърля мобилния си телефон встрани и се прицелва. Колата се движи право към него, набира скорост с всеки метър. Той стреля — веднъж, два пъти, три пъти. Насочва първите пет куршума в предната броня, но безрезултатно. Ръцете му треперят — това е причината. Хес се опитва отново, като държи пистолета с две ръце, стреля отново и отново, губейки все повече увереност в уменията си за стрелба с всеки изстрел. Колата изглежда като защитена от някакъв невидим щит. Когато остават тридесет метра между тях, една мисъл пронизва мозъка му, че той може да застреля Тулин, ако тя е близко до Генц. Пръстът му замръзва на спусъка. Той чува рева на двигателя, но все още стои насред пътя с вдигнат пистолет; пръстът все още е неподвижен. Изведнъж осъзнава, че вече няма време да се дръпне в страни. Но в последния момент Марк забелязва някакво движение в кабината и колата минава толкова близо до дясното му бедро, че дори успява да усети топлината на двигателя. Като се обръща, Хес вижда, че колата прелита през пътя и след това с оглушителен рев се блъска в някаква преграда. Той чува огъване на метал, счупване на стъкло, плавният шум на двигателя се заменя с остър свистящ звук, като от аларма. Две преплетени тела, като неодушевени кукли, излитат през предното стъкло и, завъртайки се във въздуха, излитат отстрани на пътя към гората. Те сякаш се държат помежду си, но след това двойката се разделя и едно от телата продължава да лети, докато другото се стоварва върху клоните на дърво и се слива с тъмнината.