— Къде е тя?
Той отново повтаря въпроса си. И едва когато Астрид осъзнава, че мъжете в маски и оръжие ще обискират къщата, тя казва каквото иска да чуе от нея. След което пада в безсъзнание на градинските плочи.
Глава 126
Кухнята е празна, и момичето осъзнава, че никога повече няма да се върне тук. Тя седи с връхни дрехи на табуретка до масата, покрита с балатум, и чака майка си да влезе и да я вземе със себе си, защото й е забранено да излиза сама в двора.
Тя не е истинската й майка, но й беше заповядано да я нарича така. Не — Астрид. Особено когато са навън на разходка. Тя все още помни истинските си мама и татко и малкия си брат. И всеки ден мечтае да ги види отново. Но тази мечта я измъчваше. И се научи да изпълнява всичко, което й се казваше до деня, когато успя да избяга. Което правеше много пъти, както в реалността, така и във фантазиите си. И сега, докато внимателно наблюдава през прозореца какво се случва в гаража, в нея се събужда неясна надежда.
Всичко започна, вероятно, преди няколко дни, когато онзи човек не дойде. Майка й вече е опаковала всички неща и й каза да бъде напълно готова и да чака на табуретката, на която сега седи. Но той не дойде. Нито на следващия, нито на последващия ден. И дори не се обади. Майка й беше нервна и притеснена много по-осезаемо отпреди и когато я събуди тази сутрин, от гласа си предположи, че е взела решение.
И може би е добре, че се махат от тук. Ще напуснат къщата, която мрази, далеч от този мъж с неговите видеокамери, които постоянно я гледат. Но въпросът е — къде и защо? Ами ако там е по-лошо? Момичето обаче не обмисля докрай тази идея, защото, тя не й дава никаква надежда. Може би ивицата дневна светлина на отворената врата или фактът, че мама все още не идва…
Внимателно поставя краката си на пода и става, приковала очи в гаража. Ами ако това е последният й шанс?! В ъгъла на кухнята, точно под тавана, мига червената светлина на охранителната камера и бавно измествайки краката си, тя започва да се движи към вратата.
Глава 127
На Ниландер му е ужасно неприятно да се мотае край гората с немската работна група някъде в Северна Германия и да чака съобщение дали Кристин Хартунг е в тази малка дървена къща или не. В същото време той никого не ръководи и не контролира нищо. И това продължава от няколко дни, когато миналия петък му издърпаха килима под краката. И наред с други неща, го унизиха пред всички. Чрез служител на прес службата на ведомството, онази с която възнамеряваше да си легне в хотелската стая, властите му наредиха да признае, че се е заблудил, излагайки версията си по-рано в хода на разследването. Както и разбира се, да похваля Хес и Тулин за успешното разрешаване на случая.
Почувства се така, все едно неговите началници го бяха помолили да си отреже топките и да ги забие на фасадата на полицейското управление в Копенхаген. Въпреки това той се подчини на заповедта и оттогава можеше само да наблюдава как хората му, заедно с криминалистите, подреждат документите и бележките, оставени от Генц, опитвайки се да открият следи от дъщерята на Хартунг, чийто случай той самият бе приключил пред камерите няколко дни назад.
Ето защо сега Ниландер се чувстваше напълно потънал в лайна. Но въпреки това пристигна тук като част от ескорта от трите коли, потеглили рано тази сутрин от управлението. Ситуацията щеше да се реши много скоро. И все още не знаеше дали ще му нанесе смъртен удар. Ако Кристин Хартунг не е в къщата, щетите върху репутацията му ще са незначителни, и ще бъде напълно възможно да си затворят очите. И самият случай, очевидно, ще остане загадка и благодарение на това няма да му е трудно да се оправи с журналистите. Но ако Кристин Хартунг е в къщата, тогава адът ще се отвори. Освен ако има късмета да прехвърли вината върху някой друг. И резервния му аргумент: заблудил се е разбира се заради факта че някой е направил фаталната грешка да назначи такъв психопат като Генц на такава значима позиция.
Германските специални части са обградили къщата и в момента се приближават към нея по двойки, но изведнъж спират. Вратата на къщата се отваря и едно малко слабо същество се втурва в двора с пълна скорост. Ниландер наблюдава слабата фигура, която тича по тревата, мокра от росата. Стигайки до средата му, тя спира и ги гледа изумено.
Всичко наоколо, като че ли замръзва. Да, доста се е променила. Пораснала е и очите й са тревожни и тъжни. Въпреки това, Ниландер бе гледал снимката й стотици пъти — и веднага я разпозна.