Глава 128
Операцията отнема твърде много време и Роза започва да мисли, че това е лош знак. Те стоят до магистралата и къщата не се вижда от там, но им беше казано, че се намира само на петстотин метра оттук, от другата страна на нивата и гората от високи дървета и храсти. Слънцето грее, но студеният вятър ги пронизва до кости, въпреки че са на завет зад две големи коли на полицейски спецчасти.
Когато снощи със Стийн бяха уведомени, че полицията ще провери следа в Германия, настояха да отидат с тях. Предполага се, че сестрата на престъпника живее в селска къща близо до границата с Полша. Според някои сведения той е бил на път за там, когато е загинал на горския път недалеч от „Кестеновото имение“. Вероятно сестрата е била съучастник на злодея и може би знае нещо за Кристин. Това беше последната им надежда и категорично поискаха да им бъде позволено да се присъединят към полицията. Освен това самият престъпник вече не можеше да каже нищо.
Това бе първият въпрос, който зададе Роза когато се събуди в клиниката след операцията. Осъзнавайки, че е в истинска болница, а не в кошмарното бяло мазе, тя погледна насълзените очи на Стийн и попита дали виновникът е казал нещо. Съпругът поклати глава и тя осъзна, че в момента това не е толкова важно. Той, както и Густав, изпитаха голямо облекчение, че Роза е жива. И как можеха да останат безразлични, когато тя беше така измъчвана и обезобразена? Хирургическите скоби върху отворената рана на лявата ръка спасиха живота й, като предотвратиха сериозна загуба на кръв. Но отсечената лява ръка беше обгоряла от пламъците. Лекарят каза, че болката скоро ще отмине. И в бъдеще тя ще има протеза по поръчка, с която ще свикне.
Колкото и да е странно, инцидентът почти не се отрази върху психиката на Роза. Тя не започна да прави трагедии заради липсата на ръката си и дори осъзна, че тази загуба е незначителна. Тя беше готова да даде всичко: дясната си ръка, закърпена от лекарите и двата крака, и дори живота си, ако в замяна може да върне времето назад и да спаси Кристин. Докато лежеше в болнично легло я завладя чувство за вина и преглъщайки сълзите си, се укоряваше за греха, който бе извършила толкова отдавна, като малко момиче. Да, всичко беше по нейна вина. И въпреки че Роза се опита да се поправи през останалата част от живота си, в зряла възраст, това не помогна. Напротив, стореното от нея се отрази на съдбата на Кристин. Момичето не беше сторило нищо на никого, а страдаше просто защото й е дъщеря… Колко е ужасно да осъзнаеш това! Стийн се опита да я убеди да не се измъчва, но Кристин я нямаше, както и човекът, който я бе похитил, а Роза се надяваше само да я е отвлякъл.
И така продължаваше да се измъчва и упреква, когато внезапно снощи се появи съобщение за новооткритата следа и им беше предоставено място в кортежа, който бе тръгнал на път още преди изгрев. Няколко часа по-късно, пристигайки на паркинга, където ги чакаше германската полиция, Стийн дочу разговор между датски детективи и местни колеги. Оказа се, че заподозряната жена е била виждана няколко пъти през лятото да се разхожда в гората с дете на приблизително същата възраст като Кристин. Датските полицаи не потвърдиха тази информация. Когато операцията започна, те останаха на паркинга с двама немски полицая.
Изведнъж Роуз осъзнава, че се страхува да повярва, че Кристин е жива. За кой ли път се хваща за сламка и строи и въздушни замъци, който скоро щяха да се разбият на парчета. През нощта, когато Роза се събуди и започна да се подготвя за пътуването, тя решила да облече дрехите, с които Кристин я бе виждала: тъмносини дънки, зелен плетен пуловер и ботуши с кожени ивици, които Кристин бе нарекла „мечки“. И оправдавайки себе си, тя каза: "В крайна сметка трябваше да облека нещо". Но всъщност Роза избра това облекло, защото надеждата отново я завладя и тя вече си представяше как днес най-накрая ще се затича към Кристин, да я прегърне и да я задуши в прегръдките си…
— Стийн, искам да се прибера. Мисля, че е време да си тръгваме.
— Какво?
— Отвори колата. Тя не е там.
— Още не са се върнали…
— Не можем да липсваме дълго. Искам да видя Густав.
— Роза, ще останем тук.
— Отвори колата! Чуваш ли ме? Отвори колата.
Тя дърпа дръжката на вратата, но Стийн не посяга към джоба си за ключовете. Бе видял нещо там, зад нея. Роза се обръща и гледа в същата посока.
Две фигури се движат към тях, заобикаляйки гората. Те минават през полето, насочвайки се към магистралата с полицейски коли. Калта от обработваемата земя се залепва за обувките им и те трябва да вдигат краката си високо. Една от тях е жената от полицията, Тулин. В другата фигура, отначало разпознава момче на около дванадесет или тринадесет години. Тулин го държи за ръка. Той е с къса прическа, но косата му е разрошена. Дрехите му висят като на бостанско плашило, очите му гледат надолу, защото му е трудно да върви през калта. Но когато момчето вдига глава и оглежда колите с търсещ поглед, където Роза стои до Стийн, тя веднага разбира всичко. Стомахът й се свива от болка. Роза поглежда Стийн, за да се увери, че и той вижда същата картина и забелязва, че по лицето му, изкривени от гримаса на риданието, текат сълзи. Роза полита. Тя минава покрай колите и тича в полето. Когато Кристин пуска ръката на Тулин и се втурва към нея, Роза осъзнава, че всичко това е действителност.