— За какво мислиш? Да тръгваме.
Задната врата се затваря. Стийн Хартунг се събужда, не разбирайки съвсем точно какво се случва. Той е задрямал, седнал зад волана и притиснал бузата си към прозореца. Синът му в анцуг вече е на задната седалка с чантите и ракетите. Другите деца карат велосипеди покрай тях, поглеждат Стийн през прозореца и се смеят един на друг.
— Свърши ли?..
— Да тръгваме!
— Сега, само да намеря ключовете.
Търсейки ключове, Стийн отваря вратата, в купето светва лампа и най-накрая ги намира на килима под волана. А синът му е излегнат ниско на седалката и седи в такова положение, докато други деца минават покрай него.
— А, ето ги, — Стийн затваря вратата на колата. — Добре ли мина тренировката…
— Повече не идвай да ме взимаш, става ли?
— Какво имаш предвид?
— Цялата кола вони на алкохол.
— Густав, не знам…
— И на мен ми липсва, но не пия!
Стийн спира колата. Той гледа дърветата и сякаш усеща тежестта на мъртвите мокри листа, стелещи се на гроба му. В огледалото за обратно виждане видя лицето на сина си, как гледа през прозореца с тежък поглед. Той е само на единадесет и фразата му на теория би трябвало да звучи комично, но тя изобщо не накара Стийн да се смее. Иска му се да каже, че момчето греши, да се засмее силно и искрено, да направи шега, така че синът му да се усмихне, защото той спря да се усмихва, от както Стийн започна да пие.
— Съжалявам… прав си.
Погледът на Густав не се променя. Той просто гледа празния паркинг.
— Не се държа добре. Ще се стегна и със сигурност…
В отговор пак мълчание.
— Разбирам отлично, че не ми вярваш, но аз ще го направя. Последното нещо, което бих искал е да се разстройваш заради мен. О’кей?
— Мога ли да поиграя с Кале преди вечеря?
Кале е най-добрият приятел на Густав и той живее на тяхната улица.
— Да разбира се.
Глава 19
— И, какво стана след това?
— И тогава опозицията се намеси. Те просто се разбесняха. Спомняш ли си оная с роговите очила от Червено-зелените?[7]
Стийн стои до газовата печка, опитва ястието, което се готви и кима с усмивка. На заден план се чува радио. Роза налива червено вино в чаша и възнамерява да го излее, но той я спира с жест.
— Този ли, която протестира на коледната вечеря? Която беше отпратена вкъщи?
— Да, същата. Изведнъж тя стана от мястото си в центъра на залата и започна да напада премиера, а председателят на Folketing се опита да я накара да седне, но безрезултатно. След което, тя нападна председателя. И дори, преди това, когато кралицата влезе в залата, тя отказа да стане на крака, заради което половината от парламента започна да й се присмива. Но в крайна сметка беше толкова ядосана, че захвърли документите си, и те, заедно с писалката и калъфа, се разпръснаха из цялата зала.
Роза се засмя, а Стийн се усмихна в отговор. Вече не си спомняше, кога за последен път бяха разговаряли така спокойно в кухнята, но знаеше, че беше отдавна. Той изхвърли от главата си всичко, което беше непоносимо за него и можеше да я разстрои. Очите им, в които усмивката още не беше изчезнала, се срещнаха и за миг замълчаха.
— Толкова се радвам, че денят ти е мила добре…
Тя кима и отпива от виното и малко прибързано според него, но все пак се усмихва.
— Да, между другото, чу ли за новия говорител на фракцията на Датската народна партия?
Чу се звук от мобилния, който лежи на кухненската маса.
— Да, ще ти разкажа след малко. Междувременно ще сменя дрехите си и ще обсъдя с Лю доклада за утрешния ден.
Роза вдига телефона и, изкачвайки се по стълбите към втория етаж, започва разговор. Стийн сипва ориз във вряща вода и в този момент звънецът на вратата звъни. Това изобщо не го притеснява — със сигурност Густав се връща от Кале и не иска да рови из джобовете си в търсене на ключа си…