Мелодията на мобилния му телефон го връща към реалността от света на фантазиите. Изважда телефона от чантата, висяща на рамото му.
— Какво?
Той отговаря със студен тон и осъзнава, че жена му го усеща, но по дяволите, не е ли нейна вината, че е станал такъв? Той спира и се оглежда за жената в „Louboutins“, но тя вече е изчезнала сред тълпата.
— Съжалявам, вероятно те прекъсвам?
— Какво искаш? Не мога да говоря точно сега. Казах ти.
— Просто исках да попитам: Може ли аз и момичетата да
отидем при мама и да прекараме нощта с нея?
Той става подозрителен.
— Това пък защо?
За миг млъква.
— Те просто не са я виждали дълго време. Освен това и ти не си във вкъщи.
— Не искаш да съм вкъщи ли, Ан?
— Разбира се, че искам. Нали ти каза, че днес ще закъснееш на работа, и аз…
— Какво, ти, по дяволите, Ан?
— Съжалявам… е, тогава ще си останем у дома… Щом смяташ, че е лоша идея…
Нещо в нея го дразни. Нещо в гласа й го кара да не й вярва, на което не може да разчита. Той не искаше животът му да е такъв, въпреки че искаше много неща и най-вече — да върне всичко, както беше, да започне отначало, от нулата. Но след това чува звука на токчета по мраморния под, обръща се и вижда жената в „Louboutin“ да излиза от бутика с малка красива чанта в ръка и да се насочва към асансьора близо до изхода на Кьобмаергаде.
— Добре. Вървете.
Ерик Сайер-Ласен приключва разговора и успява да влезе в асансьора, преди вратите му да се затворят.
— Може ли да се присъединя?
Жената е леко изненадана от външния му вид, което се отразява на кукленското й лице. Тя хвърля бърз поглед върху лицето му, тъмната коса, скъпият костюм и обувки и се усмихва.
— Да разбира се.
Ерик Сайер-Ласен влиза в асансьора. Той успява да отговори на усмивката й, да натисне бутона и да се обърне към жената, когато внезапно някакъв мъж с диво изражение, промушва ръката си във вратата и го избутва към огледалната стена, така че той забива носа си в хладното стъкло. Жената крещи от ужас. Човек се обляга с цялата си тежест върху него отзад и го претърсва. Ерик забелязва цвета на очите на мъжа и решава, че е нападнат от луд.
Глава 36
На Стийн му е ясно, че клиентът няма представа от чертежи. Той неведнъж се е сблъсквал с това преди, но този път гостът го дразни неизмеримо, защото смята невежеството си за добродетел и си позволява да използва думи като: „оригинален“, „различен“ и „категорично“.
Те седят в голямата зала за срещи, партньорът му Бярке и той, в очакване клиентът да свали очи от следващия чертеж и любезно да благоволи да изрази мнението си. Стийн поглежда часовника. Срещата се забавя и преди пет минути той трябваше вече да е зад волана и да пътува към училището. Момчето е на двадесет и три, мултимилионер, печели парите си от високи технологии и е обут със скъсани дънки и бели кецове като петнадесетгодишен. Стийн инстинктивно усеща, че пича може да напише думата „конструктивизъм“ без грешки само с помощта на редактора на най-модерния си iPhone, който той сложи на масата в началото на разговора и непрекъснато побутва.
— Момчета, има твърде малко details[12].
— Последния път казахте, че има твърде много детайли.
Бярке е принуден да изглади ситуацията и набързо казва:
— Можем да добавим — няма проблем.
— Във всеки случай трябва да получите повече pang[13], и повече kapow[14].
Изглежда Стивън просто чакаше тези думи и веднага изважда цял куп стари рисунки.
— Ето най-новите рисунки. Тук има и pang, и kapow, но казахте, че има твърде много от тях.
— Да, така е. Или може би просто казах… твърде малко.
Стийн поглежда пича и той отговаря с широка усмивка:
— Или може би грешката е, че всичко това е по някакъв начин inbetween[15]. Тук ми показвате един по един чертежите си, но всичко това е твърде еднообразно и монотонно, no strings attatched[16]. Следиш ли мисълта ми?