Ерик Сайер-Ласен е изумен:
— Какво по дяволите е това?
Хес и Тулин си разменят погледи и първият се приближава до задържания.
— Добре си помислете. Лора Киер…
— Но, аз нищо не знам!
— Кой ви изпрати пратката?
— Току-що я взех. Не знам…
— Къде бяхте в понеделник вечерта миналата седмица?
— В понеделник вечер?
Тулин оглежда офиса на задържания и вече не слуша Хес или Сайер-Ласен. Тя интуитивно усеща, че този разговор няма да доведе до нищо. Струва й се, че целия този смут е била режисирана от някого. Сякаш някой се забавлява ужасно и им се присмива, гледайки ги как безумно се втурнат като насекоми в стъклен буркан. Ная се опитва да намери отговора на въпроса защо са тук и защо й се струваше, че правят правилното, когато пристигнаха на това място, и в същото време не усеща, че това е така.
Някой умишлено е изпратил текстово съобщение, за да ги примами в търговски център. Някой искаше те да последват сигнала на Nokia и да намерят дясната ръка на Лора Киер тук, в офиса на Ерик Сайер-Ласен. Но с каква цел? Не, не за да им помогне и, както изглежда, не защото Сайер-Ласен може да хвърли светлина върху някакви подробности, свързани със случилото се. Но защо тогава е трябвало да ги насочи към него?
Погледът на Тулин се спира на снимката в красива рамка на рафта на шкафчето „Монтана“[19]. На него се виждат Ерик Сайер-Ласен, съпругата и децата му и тя едва сега осъзнава какъв коварен план ги е довел тук.
— Къде е жена ви сега?
Като чуха въпроса на Ная, Хес и Сайер-Ласен млъкват и се обръщат към нея.
— Жена ви! Къде е тя в момента?
Ерик поклаща глава в недоумение, а Хес премества поглед от Тулин към семейната снимка на рафта и осъзнава, че и на него му хрумва същата мисъл. Ерик Сайер-Ласен свива рамене и се засмива нервно:
— Не знам, по дяволите! Сигурно е у дома. И защо е този въпрос?
Глава 39
Това е най-голямата къща в района на Клампенборг и тъй като преди няколко месеца Ан Сайер-Ласен, съпругът й и двете им деца се преместват тук, тя придоби навика да притичва пред автоматичната порта и да извървява останалата част от пътя по чакъла до къщата с бавно темпо, за да си поеме дъх и да нормализира пулса си. Но днес тя промени навика. Събра смелост и се обади на Ерик, след което побърза да се прибере вкъщи и, без да забавя ход, изтича по чакъла покрай спретнато подрязаните храсти, фонтан с алабастър и Land Rover. Не се смущава, че портата все още е отворена, защото много скоро тя ще мине през нея за последен път в живота си. Ан се бе обадила на бавачката и я уведоми, че сама ще вземе Лина от детската градина, а София — след това. Тя се затича към каменните стъпала, където кучето я посреща със закачлив лай, бързо го потупва по врата и отключва вратата.
В къщата вече е тъмно, и тя включва светлината и след това, затаявайки дъх, изключва алармата с натискане на бутона близо до видео домофона. Бързо събува маратонките и решително се изкачва по стълбите; кучето я следва. Ан знае точно какво ще вземе със себе си, защото в ума си вече много пъти е събирала нещата по пътя. В детската стая на втория етаж изважда две купчини предварително приготвено бельо от задната страна на гардероба, взема четки за зъби и козметична чанта от банята. След като видя на екрана на мобилния телефон, че съпругът й звъни, тя реши да не отговаря на повикването. Ако сега побърза, може да му се обади по-късно и да каже, че не е могла да отговори, защото е била в колата, а той ще осъзнае случилото се не по-рано от утре сутринта, когато разбере, че не са прекарали нощта с тъща му. Ан бързо набутва дрехите на момичетата в черна пътна чанта, в която вече са опаковани вещите й, и трите паспорта, скрити в килера. Затваря чантата си, почти тича надолу по стълбите към хола с панорамен прозорец с изглед към горския парк и след това си спомня, че е забравила две неща, без които не може да го направи. Тя оставя чантата на пода в средата на хола, поставя мобилния си телефон отгоре и отново бяга обратно към втория етаж. В детската стая, където вече е напълно тъмно, тя трескаво търси под възглавниците и леглата, но само с един поглед към перваза на прозореца, намира там две играчки-панди, без които момичетата не можеха. Вдъхновена от факта, че толкова бързо е намерила играчките, Ана тича по стълбите и по пътя си напомня, че е взела портфейла и ключове за колата от голямата маса за хранене в кухнята, направена от китайско дърво. След това се обръща към хола — и замръзва.