— Стийн, сега не ми е удобно да говоря. Ще трябва да затворя.
— Чуй! — Връзката внезапно се оправя и тя ясно и отчетливо чу гласа на Стийн в приемника. — Ти каза на ченгетата, че са правили кестенови човечета, но може би грешиш?
— Стийн, не мога да говоря сега…
— Току-що говорих с Матилда. Твърди, че миналата година не са правили човечета от кестени. Правели са всевъзможни различни животни, но не и човечета. Как тогава могат да се появят пръстовите отпечатъци на Кристин върху фигурата? Разбираш ли за какво говоря?
Роза спира, защото гласът на Стийн изчезва отново.
— Ало, Стийн?
Стомахът й се бе преобърнал, но връзката беше още по-лоша и скоро се чу едно щракване, което показва, че събеседникът е прекъснал разговора. Малко по-късно Роза отива при Лю, която безмълвно наднича в задния двор. И когато шофьорът я потупва по рамото и кима към Роуз, тя вдига очи.
— Елате, ще вземем такси.
— Спешно трябва да се обадя на Стийн. Защо не отиваме с колата?
— Ще ви кажа по пътя. Хайде!
— Какво става?
— Хайде, трябва да побързаме.
Но Лю закъсня. Роза вече беше видяла министерската кола, стояща в задния двор. Предното й стъкло бе счупено. А на капака отпред видя червени, сякаш нарисувано с кръв, неправилни букви. И Роза замръзва от ужас, когато прочита думата: KILLER.
Лю я хваща за ръка и я отвежда.
— Казах му да се обади на службата за сигурност. Трябва да бягаме.
Глава 42
Силуетът на гората се очертава в мрака пред тях и Тулин едва има време да намали, тъй като Хес посочва номера на улицата. Тя се завърта на алеята пред къщата в Клампенборг с такава скорост, че колата се плъзна по чакъла. Стигна до входа, но още преди колата да спре, Хес отваря вратата и изчезва в тъмнината. Ная с облекчение забелязва, че пред входа е спряла патрулната кола от местното полицейско управление, на които самата тя се е обадила. Тулин тича нагоре по каменните стъпала и се озовава във фоайето. Един от местните полицаи се спуска от втория етаж в салона:
— Претърсихме цялата къща. Всичко се е случило в хола.
— Тулин!
Тя влиза в хола и първо вижда петната от кръв по стените и безжизненото тяло на кучето със счупен череп на пода. Мебелите са съборени, един от огромните панорамни прозорци е счупен; кръв се вижда по рамките на вратите и на пода, където лежат две играчки панда. Зад вратата стои черна пътна чанта, а до нея се вижда мобилен телефон.
— Изпратете хора с кучета в гората! Бързо! — Хес дърпа дръжката на вратата към терасата и дава заповед на полицая, който кима и хваща телефона. Градински стол лежи пред вратата, но Хес го рита с крак, а Тулин бързо го следва през тревата към гората.
Глава 43
Ан Сайер-Ласен бяга, без да усеща краката си, а клоните на дърветата прорязват лицето й. Усеща как иглите от смърч и корени залепват по босите й крака, но продължава да тича, въпреки че мускулите й са изтощени и вече усеща спазми. През цялото време Ана се надява да види някакъв познат детайл в гората, но наоколо е само тъмнина и тя чува само собственото дишане и пукането на счупени клони, което я издава.
Ан спира близо до голямо дърво. Прилепва се към студената влажна кора и слуша горски звуци. Само още малко — и сърцето й ще се пръсне, сълзите ще се излеят като дъжд. Струва й се, че някъде в далечината се чуват гласове, но тя не може да намери пътя и ако изкрещи, преследвачът най-вероятно ще я открие. Тя знае, че вече е пробягала голямо разстояние и се чуди дали преследвача й е успял да издържи на това темпо и да я догони. Ан се озова на напълно непознато място, оглежда се наоколо, но не вижда светлината от фенерче, не чува звук и не усеща никакво движение в тъмното и това вероятно означава, че е успяла да избяга.
Изведнъж някъде далеч сред дърветата светва светлина. Лъчът описва дълга дъга и скоро, след нея, се чува шумът на мотор. Веднага й става ясно къде се намира. Това вероятно е светлината от фаровете на автомобил, движещ се по малък път, водещ от отбивката на магистралата до самия бряг. Тя напряга мускулите си и, като събра цялата си воля, се втурва напред, за да пресрещне колата. Намира се на сто и петдесет метра от пътя, но Ан знае точно къде прави завой и се опитва да отсече пътя, за да пресрещне колата. Още петдесет метра — и ще може да изкрещи, още тридесет метра — и шофьорът ще я чуе, въпреки че колата се движи и тогава преследвачът ще спре да я преследва.
Но в този момент я застига удар от палка. Някои се доближава до бузата й и Ан осъзнава, че стои точно пред нея и чака тя да реагира на светлината от колата. Усеща, че земята се тресе под краката й, и усеща вкуса на желязо в устата си. Главата й се мята и тя коленичи, но след това преследвачът я удря отново с нещо, което завършва с някаква топка в края. Тялото й се тресе от ридания.