— Добре ли си, Ан? — прошепва той в ухото й, но тя няма време да отговори, тъй като все повече и повече удари започват да се изсипват над нея като градушка. В кратките паузи между тях Ан чува, как с плачещ глас го пита защо. Защо е избрал нея? Какво му е направила? Чувайки отговора, губи последните си сили. С крак притиска ръката й към земята и тя усеща хладното острие на китката си. Ан го моли да й спаси живота. Не, не заради себе си. А в името на децата си. За момент й се струва, че преследвачът е променил решението си и тя усеща нежно докосване по бузата си…
Глава 44
С фенерче в ръка, Тулин крещи името на Ан Сайер-Ласен, насочвайки го към дънери на дървета, пънове и клони. Някъде по-далеч, вляво Хес също вика името на жената и Ная вижда движещ се лъч в тази посока. Вече са изминали няколко километра, Тулин отново се обажда на Ан, но изведнъж се спъва и пада на земята от болката, пронизваща крака й. Трескаво търси фенера, паднал от ръката й, от който, както изглежда, батерията е изчезнала. Застава на колене, във влажната зеленина и се оглежда. Изведнъж отпред, от другата страна на поляната, само на двайсетина метра, Ная забелязва фигура, която почти напълно се слива с тъмнината, безмълвно гледайки към нея.
— Хес…
Гласът й отекна в гората, тя изважда пистолета от кобура. Тичайки към Тулин, Хес забелязва, че пистолетът й е насочен към тази фигура и със затруднено дишане я осветява с фенерчето си.
Ан Сайер-Ласен е провесена върху жив плет. Два клона, под мишниците, поддържат осакатеното й тяло. Босите й крака висят, без да достигат земята; главата е наведена към гърдите, така че дългата влажна коса крие лицето й. Приближавайки се по-близо, Тулин осъзнава какво й се струваше странно в Ан. Ръцете са неестествено къси. Защото китките й са отрязани. И тогава тя го вижда. Малкият кестенов човек, стърчащ от плътта на лявото рамо на Ан Сайер-Ласен. И сякаш се смее на Ная.
Вторник, 13 октомври, в наши дни
Глава 45
Дъждът се изсипва като из ведро. Полицейски служители в черни униформи претърсват гората в дълги вериги, осветявайки повърхността на земята с фенери, а над върховете на дърветата, хеликоптер обикаля напред-назад, насочвайки лъчите си към тях. Хес и колегите му работят вече от седем часа, а отдавна бе минало полунощ. Трима ръководители на операцията по издирване разделиха гората на пет зони, всяка от които се изследва от претърсващи екипи, използвайки фенерчета Maglight и служебни кучета.
Всички входове и изходи бяха затворени веднага след откриването на трупа на Ан Сайер-Ласен и те поставиха патрули на няколко изходни пътища. Спираха автомобилите и разпитваха хората, но Хес се страхува, че всичко ще бъде безсмислено. Те стигнаха дотам твърде късно и все още изостават. Дъждът започна малко след пристигането им в гората и каквито и доказателства да има — отпечатъци от стъпки, следи от гуми, каквото и други — са отмити, оставяйки на детективите усещането, че се сблъскват с някакъв фантом, зад който стоят боговете на времето. Той си спомня трупа на Ан Сайер-Ласен и малката фигура на рамото й и се чувства като зрител, който бяга, търсейки изход от театър, неспособен да гледа сцената, случваща се пред очите му. С мокри дрехи той се връща от северната част на гората по една от основните пътеки, маркирани на картата от ръководителите на издирвателната операция. По-млад офицер е излязъл от района си, за да пикае зад едно дърво и Хес го засича и му нарежда веднага де се върне към групата си. Офицерът бързо се връща и Хес съжалява за избухването си. Чувства, че не е във форма: тялото му не се подчинява, мислите му бягат. Твърде отдавна не е имал такъв случай, ако изобщо е имало подобен; и точно сега трябваше да гледа футбол по телевизор с плосък екран в жалкото си малко жилище в Хага или на път за някоя европейска столица на поредната си глупава мисия, а не да обикаля някаква гора в Копенхаген под проливен дъжд.
Хес се връща на мястото на убийството, където огромни прожектори осветяват живия плет сред дърветата, а облечени в бяло криминалисти, хвърлят дълги сенки. Преди няколко часа тялото на Ан Сайер-Ласен беше извадено от храстите и отнесено в Института по съдебна медицина, но Хес търсеше Тулин. Тя се задава от западния край на гората — мократа й коса е сплъстена — и, след като приключи да говори по мобилния си телефон, изтрива мръсотия от лицето си с ръка. След като среща въпросителния поглед на Хес, тя поклаща глава, като обяснява, че в западната част на гората нищо не е намерено.