Херберт Франке
Киборгът на име Джо
Ед остави микрофона. Бе издиктувал протокола, който съвсем не се отличаваше с особена пълнота.
Пък и какво ли имаше за отбелязване? Всички резултати от измерителните уреди се отвеждаха посредством инструменти направо в централния информационен блок, където се съхраняваха автоматично. Не се налагаше Ед да ги отчита.
А как стоеше въпросът с извънредните произшествия? Би бил благодарен, ако поне веднъж се случеше нещо, което да разчупи рутината на ежедневието…
Извади един бележник и затърси в чекмеджето нещо за писане. „Скъпа Лори!“, започна писмото си той. После спря и се замисли. Без сам да съзнава, бе втренчил поглед навън, през дебелото оловно стъкло: разтрошени люспести плочи, метални кори с матов блясък, безкрайна равнина, пуста и неподвижна, черно небе без звезди на хоризонта — и цялата тази система се намираше сред облак от междузвезден прах. Тъкмо това я превръщаше в крайно интересен обект за изследване…
Но интересът на Ед сякаш беше вече угаснал. Той преброи резките, които бе направил върху масата — бяха четиристотин и шестдесет и девет. До смяната оставаха още двеста шестдесет и един дни. Никак не бяха малко!
Написа: „Нямам за какво да ти разказвам. Тук никога няма нищо за разказване. Пиша ти просто от скука. Не, пиша ти, за да ти кажа с какво нетърпение чакам деня, в който ще бъда при тебе. Едва издържам. Не трябваше да приемам тази задача — въпреки доброто заплащане. Времето минава страшно бавно.
Но по-страшна от всичко е самотата. Джо изобщо не го броя. Прости ми, че споменавам за него. Но нали това вече не е Джо… Досещаш се какво искам да кажа. Надявам се, че си превъзмогнала всичко.
Фактически аз съм сам. Сам в една база с размери десет на десет метра. Но половината от помещението е натъпкано с машини. Къпя се във водата, която съм пил вече безброй пъти. А самият аз…, но стига съм се оплаквал.
Ах, ако поне имах възможност за малко повече движение! Тук вътре е твърде тясно, а от експандера направо ми се повръща — образно казано. А навън… тази проклета гравитация! Без антигравитационни плочи не бих могъл да направя каквото и да било.
Но стига толкова — сега за тебе…“
Ед вдигна глава. Към него с тромави движения, но въпреки това почти безшумно, се приближаваше Джо. Нямаше нищо общо с някогашния Джо — с изключение на мозъка. Беше механизъм, изграден от сервомотори и нерви от кабели. Беше киборг. Ед само бегло познаваше някогашния Джо, и все пак…
— Мога ли да ти помогна с нещо, Ед? — Гласът прозвуча с подчертана мекота, в него можеше да се долови дори загриженост. — Имаш ли нужда от нещо, Ед?
— Не, Джо, благодаря ти.
— Може би си гладен или жаден?
Този път търпението на Ед, което се бе помъчил да запази, го напусна.
— Не, Джо, по дяволите, не! Остави ме на мира! Какво си хукнал подир мене! Престани да ми ходиш по нервите!
— Безпокоя се за тебе, Ед. Сърцето ти не работи ритмично — аз го чувам. Знаеш, че ми оставиха само една емоция: симпатията към хората. Щастлив съм, когато мога да ти помогна. Нещастен съм, когато виждам, че и ти си нещастен. Възбуден си. Ще ти донеса успокоително.
Джо излезе. Ед вдигна рамене и отново се зае с писмото си, но този път вниманието му бе раздвоено. Затова го приключи набързо: „… с много обич — твой Ед.“ Празни думи, помисли си той — какво ли можеха да значат те тук.
Киборгът се върна с хапче и чаша вода. Ед се беше успокоил и глътна таблетката, без да възразява. Докато надигаше чашата, хвърли поглед към металната карикатура на човек, застанала до него — леко приведена, готова по всяко време да му окаже помощ. Старателен слуга… или може би деспот? Той знаеше всичко, възприемаше всичко, информиран беше за всичко, и то много по-добре от Ед. Имаше непосредствен достъп до изчислителния блок със съхранените данни. Притежаваше сетива, които възприемаха инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, звук с всякаква честота, радиоактивното излъчване. Беше по-силен и по-интелигентен, и непрекъснато го наблюдаваше.
Ед разсеяно откъсна от бележника изписаните листове и ги подаде на Джо.
— Предай това при следващата връзка.
Киборгът хвърли бегъл поглед върху листовете.
— Коя е Лори? — попита той.
Едва сега Ед се досети, че винаги сам беше предавал писмата си по време на връзките.
— Нима не знаеш? — попита той.
— Не — отвърна Джо.
— А защо искаш да знаеш?
— Трябва ми адресът й.
Ед му го даде. Джо колебливо въртеше в ръцете си листовете. После отново попита:
— Коя е Лори?
— Приятелката ми — отвърна Ед. — Щом се върна, ще се оженим. Изгарям от нетърпение да я видя отново. Но ти едва ли разбираш тези работи.