— Не — призна киборгът, не съвсем. Или може би… Това име ми говори нещо. Не искам да кажа, че го свързвам с някаква конкретна личност. Това са само асоциации… странно нещо…
Ед се почувства неловко и започна да се люлее на стола си. Отново погледна през прозореца и точно в този миг забеляза фонтаните прах. Едва секунди по-късно се усетиха и вибрациите. Не се чу абсолютно нищо.
— Метеорит! — извика Ед, за когото този повод беше добре дошъл. — Излизай бързо навън! Толкова време чакаме подобно нещо.
Джо остави писмото на масата и се отправи към изходния люк. Малко след това Ед го видя да крачи с тромава, но същевременно гъвкава походка по неравната повърхност. На мястото, където бе паднал метеоритът, той се приведе, извади едната си ръка с телескопично устройство и постави сонда в малкия кратер, който бе единствената следа от събитието. После отново се изправи.
— Ед, излез навън — прокънтяха високоговорителите. — Намерих нещо, трябва да го видиш и ти.
Ед незабавно скочи от мястото си. Облече костюма с тежките антигравитационни плочи. Те забръмчаха, когато преминаващият по тях ток достигна високо напрежение. След пет минути Ед стоеше редом с Джо.
— Какво има? — попита той, без да разбира нищо. Освен издълбаната яма, не се виждаше каквото и да било.
— Коя е Лори? — попита Джо.
Ед замръзна на мястото си и каза:
— Как пък точно това ти дойде на ум сега!
— Отговори ми! — настоя киборгът.
— Само че не тук! И не сега! Хайде да се прибираме в базата!
— Тук и сега! — не отстъпи Джо.
— И дума да не става. Отивай веднага в базата! Длъжен си да се подчиняваш на заповедите ми.
— Длъжен съм да те пазя — каза Джо. — И то не само от външни опасности, а и от горчиви мисли, грижи, чувство за вина.
— Откъде ти дойде на ум това чувство за вина? — попита Ед.
— И аз не знам — отвърна Джо. — Хайде, отговаряй!
— Не — каза решително Ед.
Застанал неподвижен, киборгът не сваляше от Ед лещите на свръхдименсионалните си очи.
— Е, добре — тогава ще трябва да те принудя. Изключвам антигравитационните плочи.
Ед почувства някакъв тласък, който премина през цялото му тяло. Крайниците му натежаха, товар от стотици килограми го притисна надолу.
— Забранено ти е да ми причиняваш увреждания — простена той.
— Не ти причинявам увреждания.
Натискът се увеличи. Ед рухна на земята. И през обвивката на защитния си костюм успя да чуе как люспестите плочи под него се трошат. Болката не беше силна, но изведнъж го обзе страх.
— Добре, ще ти кажа всичко — отрони се от устните му. При това си мислеше: „Защо пък не?“ Натискът веднага отслабна, но не напълно.
— Добре — продума Джо, — казвай!
— По-рано ти познаваше Лори, по-рано, ти знаеш кога… — той спря.
— Продължавай! — заповяда му Джо.
— Лори бе твоя годеница — каза Ед. — Но всички спомени бяха изтрити от мозъка ти. За да ти е по-лесно, разбираш ли? Изличиха всички твои чувства, които… нали след злополуката с тебе вече беше невъзможно…
— Разбирам — каза Джо и гласът му бе мек и равен как го винаги.
— Ти беше опитен астронавт, Джо — продължи Ед, като застана на колене пред киборга, — не искахме да се откажем от услугите ти. А и ти беше съгласен. Искаше да живееш, все едно по какъв начин.
— Да, аз исках да живея — каза Джо.
— Не ми се сърдиш, нали, Джо? По-рано почти не се познавахме. А и с Лори се запознах едва след като ти… след като злополуката беше вече станала. Трябва да ми простиш, Джо… — Ед отново спря.
Джо безстрастно погледна към него.
— Ти ме разбираш съвършено погрешно. Аз ти желая само доброто. През последната нощ на няколко пъти бълнуваше за Лори. Хайде, ставай! Да се прибираме.
Натискът изчезна. Ед вече можеше да се изправи. Отдъхна си с облекчение. Двамата се запътиха към базата, без да разменят нито дума.
Беше нощ или по-точно време за сън — тук слънцето никога не залязваше, а сипеше лъчите си отвесно върху равнината — неподвижна, мъртва светлина. Ед спеше. Спеше дълбоко, защото Джо бе сложил в кафето му приспивателно.
Вратата на стаята, която обитаваше Ед, се отвори и вътре влезе киборгът. Тикаше пред себе си масичка на колелца, върху която бе поставена някаква апаратура с неопределена форма — метална плоча във вид на каска, от която стърчаха много проводници. Джо взе механизма и постави каската на главата на Ед съвсем предпазливо, тъй че тя да не се докосва до него. Работеше на тъмно, светлина не му трябваше.
Включи уреда чрез метален импулс и сондирането започна. Необходими му бяха два часа, за да се добере до основното място на съхранение, и след това още един, за да установи всички асоциативни връзки. После нагласи фокуса и включи вихровото поле. Всичко трая една секунда. Когато на следващата сутрин Ед влезе в лабораторията, той констатира, че се чувства изненадващо добре. Каквото и да го беше потискало, днес то напълно отсъстваше.