Антон Павлович Чехов
Кибритената клечка
I
Сутринта на 6 октомври 1885 година в канцеларията на становия пристав1 на 2-ри участък в С-ка околия влезе прилично облечен млад човек и съобщи, че господарят му, гвардейският корнет в оставка Марк Иванович Кляузов, е убит. Когато съобщаваше това, младият човек беше блед и необикновено развълнуван. Ръцете му трепереха и ужас изпълваше очите му.
— С кого имам честта да говоря? — запита го приставът.
— Псеков, управител при Кляузов. Агроном и механик.
Когато пристигнаха заедно с Псеков на местопроизшествието, приставът и свидетелите завариха следната картина. Около пристройката, в която живееше Кляузов, се трупаше тълпа. Вестта за произшествието светкавично се бе разнесла из околността и понеже бе празник, от всички околни села към пристройката се стичаха хора. Царяха глъч и врява. Тук-там се срещаха бледи, облени със сълзи лица. Вратата към спалнята на Кляузов бе намерена заключена. Ключът стърчеше отвътре.
— Изглежда, злодеите са се вмъкнали при него през прозореца — забеляза при огледа на вратата Псеков.
Отидоха в градината, към която гледаше прозорецът на спалнята. Прозорецът имаше мрачен, зловещ вид.
Беше закрит със зелено, избеляло перде. Единият край на пердето бе малко повдигнат и даваше възможност да се надникне в спалнята.
— Гледал ли е някой от вас през прозореца? — попита приставът.
— Съвсем не, ваше високородие — каза градинарят Ефрем, дребно белокосо старче с лице на унтерофицер в оставка — Къде ще ти гледаме, нас ни треперят краката!
— Ех, Марк Иванич, Марк Иванич! — въздъхна приставът, загледан в прозореца. — Казвах ти аз, че зле ще свършиш! Казвах ти, клетнико, ама не ме слушаше! Блудството не води към добро!
— Да благодарим на Ефрем — каза Псеков, — ако не беше той, ние нямаше и да се сетим. На него пръв му дойде на ум, че тук работата не е чиста. Идва тази сутрин при мене и казва: „Защо ли нашият господар толкоз дълго не се събужда? Цяла седмица не е излизал от спалнята си!“ Като ми рече това, сякаш нещо ме парна… Веднага си помислих. .. „Не е излизал от миналата събота, а пък днес е неделя! Седем дни — не е шега!“
— Да, горкия… — въздъхна още веднъж приставът. — Умен човек, образован, такъв добър. Беше, тъй да се каже, душата на всяка компания. Но развратник, царство му небесно! Аз всичко очаквах! Степан — обърна се той към един от свидетелите, — върви веднага у дома и прати Андрюшка да съобщи на началника! Да каже: Марк Иванич убили! Па се отбий при урядника2 — какво се мае там! Да дойде тук! А ти лично иди колкото може по-бързо при следователя Николай Ермолаич и го повикай тук! Чакай, ще му напиша бележка.
Приставът постави стража около пристройката, написа бележка за следователя и отиде да пие чай у управителя. След десетина минути седеше на едно столче, внимателно отхапваше захар и гълташе горещия като жарава чай.
— Ето ви… — разправяше той на Псеков. — Ето ви на… Дворянин, богат човек… любимец на боговете, тъй да се каже, както се изразява Пушкин, а какво излезе от него? Нищо! Пиянствуваше, развратничеше и… ето ви на — убиха го!
След два часа пристигна следователят. Николай Ермолаевич Чубиков (така се казваше следователят), висок, набит старец на около шестдесет години, вече четвърт век се подвизаваше на своето поприще. Цялата околия го знаеше като честен, умен и енергичен човек, който обича работата си. На местопроизшествието заедно с него дойде и неизбежният му спътник, помощник и деловодител Дюковски, висок млад човек на около двадесет и шест години.
— Вярно ли е, господа? — заговори Чубиков, като влезе в стаята на Псеков и като стискаше набързо ръка на всички. — Вярно ли е? Марк Иванич? Убит? Не, това е невъзможно! Не-въз-мож-но!
— Както виждате… — въздъхна приставът.
— Господи боже мой! Та миналия петък го видях на панаира в Тарабанково! Пихме заедно водка, моля ви се!
— Както виждате… — въздъхна още веднъж приставът.
Повъздишаха, повъзмущаваха се, изпиха по чаша чай и тръгнаха към пристройката.
— Стори път! — кресна урядникът на тълпата. Като влезе в пристройката, следователят се зае преди всичко да огледа вратата на спалнята. Вратата беше чамова, боядисана с жълта боя и без повреди. Особени белези, които биха послужили като някакви указания, не бяха открити. Пристъпено бе към разбиване.
— Моля, господа, другите да се отдръпнат! — каза следователят, когато след дълго чукане и тряскане вратата отстъпи пред брадвата и длетото. — Моля, в интереса на следствието… Урядникът, никой да не се пуска вътре!
Чубиков, помощникът му и приставът отвориха вратата и плахо, един подир друг, влязоха в спалнята. Пред очите им се разкри следната картина. До единствения прозорец имаше голям дървен креват с огромен пухен дюшек. Върху измачкания дюшек лежеше събрано накуп, измачкано одеяло. Възглавницата в басмена калъфка, също много смачкана, се търкаляше на пода. На масичката пред кревата имаше сребърен часовник и сребърна монета със стойност двадесет копейки, а също и кутия обикновен кибрит. Освен кревата, масичката и единствения стол в спалнята нямаше никакви други мебели. Като погледна под кревата, приставът видя двадесетина празни бутилки, стара сламена шапка и четвъртинка водка. Под масичката се търкаляше един ботуш, потънал в прах. Следователят огледа стаята, сви вежди и се изчерви.