Доведоха Николашка. Той беше блед и сух като клечка. Трепереше.
— Тетехов! — започна Чубиков. — През хиляда осемстотин седемдесет и девета година вие сте съден от съдията на първи участък за кражба и сте били осъден на затвор. През хиляда осемстотин осемдесет и втора година отново сте съден за кражба и отново сте лежали в затвора… Ние знаем всичко…
По лицето на Николашка се изписа смайване. Всезнаенето на следователя го порази. Но скоро израз на прекомерна скръб смени смайването. Той зарида и поиска позволение да иде да се умие и да се успокои. Изведоха го.
— Да се доведе Псеков! — заповяда следователят.
Доведоха Псеков. През последните дни лицето на младия човек много се бе изменило. Той беше отслабнал, побледнял, с хлътнали бузи. В очите му се четеше апатия.
— Седнете, Псеков — каза Чубиков. — Надявам се, че този път ще бъдете благоразумен и няма да лъжете както досега. През всички тези дни вие отричахте участието си в убийството на Кляузов въпреки многото улики, говорещи против вас. Това е неразумно. Признанието облекчава вината. Днес говоря с вас за последен път. Ако не признаете днес, утре ще бъде вече късно. Хайде, разкажете ни…
— Нищо не зная… И уликите ви не зная — пошепна Псеков.
— Напразно отричате! Тогава позволете аз да ви разкажа как е станало всичко. В събота вечер вие сте седели в спалнята на Кляузов и сте пиели с него водка и бира (Дюковски впи поглед в лицето на Псеков и не го откъсна в продължение на целия монолог). Прислужвал ви е Николай. След дванадесет часа Марк Иванович ви казва, че иска да си легне да спи. След дванадесет часа той винаги си е лягал. Докато си събува ботушите и ви дава нареждания във връзка със стопанството, вие и Николай по даден знак хващате пияния си господар и го поваляте на леглото. Единият от вас сяда на краката му, другият — на главата. В това време от антрето влиза известната ви жена с черна рокля, която предварително се е била уговорила с вас относно своето участие в това престъпно деяние. Тя грабва възглавницата и започва да го души с нея. През време на борбата угасва свещта. Жената изважда от джоба си кутия шведски кибрит и запалва свещта. Така ли е? По лицето ви виждам, че е вярно. Но по-нататък… След като сте го удушили и сте се убедили, че не диша, вие и Николай го извличате през прозореца и го слагате до храстите. От страх да не оживее го удряте с нещо остро. После го понасяте и поставяте за известно време под люляковия храст. След като си почивате и размисляте, вие го понасяте… Прехвърляте го през плета… После тръгвате по пътя… По-нататък идва язът. До яза ви изплашва някакъв човек. Но какво ви е?
Псеков, блед като платно, стана и политна.
— Задушава ме! — каза той. — Добре… тъй да бъде … Само че аз ще изляза… моля ви се!
Изведоха Псеков.
— Е, най-после призна! — сладко се протегна Чубиков. — Издаде се! Ама как майсторски го притиснах! Просто го засипах…
— И жената в черно не отрича! — засмя се Дюковски. — Но все пак ужасно ме измъчва клечката шведски кибрит! Не мога да търпя повече! Довиждане! Заминавам.
Дюковски си тури фуражката и замина. Чубиков почна да разпитва Акулка. Акулка заяви, че нищичко не знае…
— Живяла съм само с вас и с никой друг! — каза тя. Надвечер, към пет и нещо, се върна Дюковски. Беше развълнуван като никога. Ръцете му трепереха до такава степен, че не бе в състояние да си разкопчее палтото. Страните му горяха. Личеше, че се е върнал с новини.
— Veni, vidi, vici!4 — каза, като се втурна в стаята на Чубиков и се тръшна в креслото. — Кълна се в честта си, започвам да вярвам в своята гениалност. Слушайте, дявол да ви вземе! Слушайте и се дивете, старче! Смешно и тъжно! Във вашите ръце вече има трима… нали? Аз открих четвърти или по-точно — четвърта, тъй като и тя е жена! И каква жена! За едно докосване до раменете й бих дал десет години от живота си! Но… слушайте… Заминах за Кляузовка и почнах да описвам около нея спирала. По пътя посетих всички бакалнички, кръчмички, пивнички и навсякъде питах за шведски кибрит. Навсякъде ми казваха „няма“. Досега съм обикалял. Двадесет пъти изгубвах надежда и пак толкова пъти си я възвръщах. Цял ден скитах и едва преди един час попаднах на търсеното. На три версти оттук. Дават ми пакет от десет кутийки. Едната кутийка никаква я няма… Веднага: „Кой купи тази кутийка?“ Еди-коя си… „Аресало й… драска си.“ Мили мой! Николай Ермолаич! Какво може да направи понякога човек, изхвърлен от семинарията и чел до пресита Габорио, просто не ти се побира в ума! От днес почвам да се уважавам… Уффф… Хайде, да тръгваме!
— Къде да вървим?
— При нея, при четвъртата… Трябва да побързаме, иначе… иначе ще изгоря от нетърпение! Знаете ли коя е тя? Няма да се сетите! Младата женичка на нашия пристав, стареца Евграф Кузмич, Олга Петровна — ето коя! Тя е купила онази кутия кибрит!