Те не можаха да разберат, че Детето направи това, за да скрие факта, че ръцете му треперят. Той бутна летящата врата и вървя по тротоара на Санта Фе, до един магазин за ботуши и седла на половината път между салона и хотела. За всеки минувач изглеждаше, сякаш той се любува пред витрината на едно черно седло, украсено със сребърни каишки. И за момент, той наистина го направи.
След това погледът му се плъзна към съседния шивашки магазин. Към модната рокля Уеджууд от синя копринена тафта, към украсените с дантели талия и ръкави и осемнадесетте платнени копчета отпред. Кид Калуун пое един дълбок и накъсан дъх и го изпусна отново. Този път нещата бяха стигнали твърде далеч. Този път, той почти трябваше да убие човек. И щеше да дойде денят, когато нямаше да може да блъфира и да се измъква. И тогава нямаше да има връщане назад. Всичките му надежди и мечти за бъдещето щяха да бъдат загубени навеки.
Детето наведе глава за момент. Тази игра трябваше да престане. Тя беше идея на чичо Буут, и то добра идея навремето, но ситуацията се изплъзваше от контрол. Представи си, колко ядосан щеше да бъде този каубой, ако беше разбрал, че го е победил не един млад мъж, а една млада жена! Представи си яростта му, ако беше разбрал, че истинското име на Детето е Анабет Калуун!
Анабет гледаше с копнеж към стилната рокля изпод наведените си ресници. Тя никога не бе носила рокля, поне не можеше да си спомни такова нещо. От шестгодишна възраст, Анабет бе живяла в каменна къща сред една изолирана, скрита долина югозападно от Санта Фе. Тя беше отгледана от баща си и чичо си, които се бяха насочили на запад от фермата им в Пенсилвания през същата година, когато майка й умря. Двамата мъже откриха Скъпоценната долина, докато търсеха злато, малко след като пристигнаха в Ню Мексико, преди тринадесет години.
Тревистата долина с изобилието си от прясна вода наистина представляваше съкровище, но то си остана и единственото, което те намериха. Долината представляваше един огромен овал земя, заобиколена от непристъпни скални стени, напълно невидима отвън и почти недостъпна за хора. И до ден-днешен никой от бандитите в шайката на чичо й Буут не знаеше къде се намира тя. Тя се бе оказала едно убежище от мародерите апахи, а напоследък и убежище от закона.
Но баща й не намери много радост в това. Той беше осакатен при едно взривяване в мина, когато тя бе деветгодишна. Чичо й Буут продължи да работи в мината „Двама братя“, разположена на няколко мили западно от долината, изкарвайки достатъчно, за да се издържат. Междувременно, тя се грижеше за сакатия си баща, отглеждаше зеленчуци в градината и учеше от книгите, които Буут й донесе от Санта Фе.
Чак, когато Анабет навърши шестнадесет години и баща й почина от пневмония, тя научи откъде Буут взимаше парите, с които се издържаха. Нейният чичо не беше изкопал всичкото това злато в мината „Двама братя“ с изнурителен труд. Той го беше откраднал от други хора. Докато отсъстваше и се предполагаше, че работи в мината, той играеше карти и живееше луксозно в Санта Фе.
Като се замислеше, Анабет разбираше как престъпният път е допаднал на чичо й. Като по-малък брат, той винаги е зависел от баща й при вземането на решения — и е вършел по-голямата част от работата. Буут беше мечтател и свикнал да получава това, което иска, по-скоро чрез находчивостта и чара си, отколкото с тежка работа. Бащата на Анабет му угаждаше много, тъй като беше с петнадесет години по-стар от него, и свикнал да улеснява пътя му в живота.
Анабет можеше да си спомни един отдавна отминал ден, когато баща й работеше с кирка, докато Буут седеше наблизо върху един камък на сянка и създаваше изумително точни рисунки на заетия си с работа брат. Тогава Буут се занимаваше с дялкането на почти живи дървени фигурки. В края на деня, баща й изкопа една мизерна унция злато, а Анабет добави един копач към колекцията си от дървени животни.
Когато баща й осакатя, отговорността за издръжката на тримата падна единствено върху плещите на Буут. За негова чест, Буут не изклинчи от задължението си. Той просто беше намерил един по-лесен начин, за да ги издържа, който не изискваше да се изпотява от работа.
Когато Анабет научи, преди три години, истината за чичо Буут, беше изумена. Трудно й бе да мисли за своя очарователен, изпълнен с хумор чичо, като за престъпник. Но на шестнадесет години тя добре съзнаваше наклонността на Буут да върши нещата по лесния начин. И да бъде престъпник, беше очевидно по-лесно, отколкото да работи, за да си изкарва хляба.
Както Буут го описваше, това бе просто начин да се облекчат хората от златото, което притежаваха в излишък. Нейният чичо говореше така, сякаш бе някакъв Робин Худ — само че той се оказваше бедната душа, която получаваше златото на богаташа. На Анабет, престъпният живот изглеждаше едновременно смел и романтичен. И то толкова много, че тя помоли Буут да й позволи да участва и сама да го открие за себе си.