Това беше първият път за близо месец, когато тя видя Уолф. Те лежаха на студената трева до дълбокото, кристалночисто езеро, украсяващо единия край на долината и гледаха как облаците отминават над главите им. Тя се чувстваше особено неспокойна и думите излязоха от устата й, преди да осъзнае значението, което можеше да им се припише.
— Нямаше те много дълго време. Ти ми липсваше.
— Изминала е само една луна, откакто те видях за последен път — подразни я той.
— Къде беше? — попита тя.
Усмивката му беше дива.
— Ловувах. Крадях коне. Бих се с войниците.
— Ще ми се това да не ти харесваше толкова. — Тя докосна раната на бедрото му, която вече бе заздравяла. — И да внимаваш повече. — Тя почувства, как плътта му се напрегна при докосването й.
— Аз съм воин. Моята съдба е да умра в битка.
— Не толкова скоро, надявам се — пошегува се тя. — Не бих искала да отрежа цялата си коса.
— Би ли ме оплаквала като истинска жена апах? — Уолф се пресегна и хвана един кичур от косата й.
Анабет беше изненадана от погледа в очите му и от собственическото му докосване. Тя не знаеше какво да прави, затова се изправи рязко. Той остави достигащата до кръста й коса да се изплъзне от пръстите му.
Тя се обърна и погледна над рамото си към него.
— Никога няма да ми се наложи да те оплаквам, Уолф, защото няма да има кой да ми каже, че си си отишъл. — Това беше истината. Никой в неговото село не знаеше, че Уолф идва в долината. Никой нямаше да знае, че трябва да й се съобщи за смъртта му.
Анабет носеше само един апах набедреник — две парчета кожа с ресни, които достигаха коленете й отпред и глезените отзад, придържани на ханшовете от груба кожена връв. Това бе облеклото на един храбър апах. Даже с Уолф, тя никога не играеше ролята на жена. Беше твърде малка, когато го срещна, за да изпитва някакъв свян пред него и никога не се чувстваше неудобно с голите си гърди пред погледа му. До днес.
Анабет вдигна ръце и се гмурна грациозно в езерото. Когато излезе на повърхността за въздух, Уолф сваляше мокасините си. За секунда той постоя с набедреника си на тревистия бряг. Беше великолепен мъж.
Очите й се разхождаха по бронзовото му тяло, от оплетените в сухожилия крака, до плоския, мускулест корем, после през гръдния му кош, където мускулите играеха. Неговата падаща до раменете черна коса бе сресана на път по средата и поддържана от една кожена лента. Погледът й се разхождаше, от силната му шия, до изпъкналата челюст и здравите скули, докато накрая срещна неговите тъмни, тъмни очи.
Желание.
Анабет никога преди не бе виждала точно такъв поглед, насочен към себе си, но въпреки това го разпозна. Той би трябвало да я въодушеви. Вместо това, я уплаши. Тя се обърна и заплува бързо към противоположния бряг на езерото.
Трябваше да предвиди това. Уолф беше ловец. Той инстинктивно реагира на бягството й, като започна да я преследва. Тя бързаше, да му се измъкне, но той я сграбчи за глезена. Това бе една позната игра, но сега имаше нещо различно в начина, по който Уолф я държеше. Анабет риташе и се освободи, както правеше и в миналото, но вместо да я остави да избяга, Уолф я хвана отново за кръста.
— Пусни ме! — извика тя, останала без дъх от вълнение, напрегната, без да знае защо. — Аз искам да плувам. Аз…
Внезапно, с радостен вик, тя подскочи нагоре от водата и падна с цялото си тегло върху раменете му, потапяйки го под водата. Когато той се появи отново над повърхността, плюейки и пляскайки с ръце, с течаща по ресниците вода, тя вече излизаше от езерото на широкия скален корниз върху противоположния бряг и се изкачи на една висока скала.
Излегна се на горещия камък и мократа й коса прие формите й, като една блестяща, мека наметка. Обикновено би подканила Уолф да се присъедини към нея. Този път не го направи.
Въпреки това той доплува до корниза и се изкачи върху него с едно-единствено и мощно повдигане на мускули. Легна долу до нея достатъчно близо, за да се почувства тя неудобно. Тя започна да се отдръпва, но той постави дланта си върху бедрото й, за да остане неподвижна.
Бавно, умишлено, ръката на Уолф галеше бедрото й по цялата дължина, включително там, където набедреника бе паднал встрани.
Анабет потръпна от гъделичкащото докосване. Гледаше Уолф с разтревожен поглед. Той никога не бе я докосвал по този начин. Тя се чувстваше объркана и несигурна за това, какво искаше той от нея. Положително, не да се сношават. Но не знаеше как по друг начин да си обясни странното поведение на Уолф.