— Не ти ли звучи това поне малко подозрително? Защо Ранкин споделя информацията си с нас? Защо просто да не открадне сам златото?
Буут сви рамене.
— Предполагам, че търси сигурността на повечето хора.
Недоволна, Анабет издуха облак дим.
— Аз не харесвам Ранкин — каза тя твърдо. — И не му вярвам. Откъде да знаем, че неговата информация за този пътуващ Сам Чандлър, не е средство да ни предаде на закона?
— Аз проверих. Чандлър е собственик на ранчо около „Изворите на стария кон“, който неотдавна е откарал стадо добитък в Колорадо за продажба. Според Ранкин, Чандлър се връща по пътя и носи златото със себе си.
— Какво друго знаеш за Ранкин?
— Признавам, че нямам много информация за него. Той изглежда няма много приятели — съгласи се Буут.
— Това не доказва ли нещо?
— Повечето бандити нямат приятели — посочи разумно Буут.
Анабет хвърли цигарата си на пода и я смачка с тока на ботуша си.
— По дяволите, Буут! Аз се страхувам!
Буут се плъзна надолу по леглото и постави една ръка около раменете на Анабет.
— Всичко ще бъде добре, Дете. Аз съм планирал тази засада до последната подробност. Ако ти не се чувстваш сигурна, защо просто не пропуснеш този път?
— Аз ще се чувствам даже по-зле, ако не знам какво става — призна Анабет. — Моля те, Буут. Нека да не вършим тази работа.
Гласът на Буут стана по-твърд.
— Виж, Дете. Не съм само аз, който има нужда от парите. Има още шестима други мъже, за които трябва да се мисли.
— Те ще те послушат — отговори Анабет. — Ако ти им кажеш да не го правят, те няма да го направят.
Буут поклати глава.
— Не е толкова просто, Дете.
— Защо, по дяволите, да не е?
Буут гледаше надолу силните си ръце, които би трябвало да са загрубели от тежка работа — но не бяха.
— Ранкин е говорил с останалите от бандата. — Той се поколеба и после каза: — И те го слушат. Ти знаеш, колко малко заграбихме през тази година. Ранкин им казал, че аз съм бил твърде малодушен, за да осигуря наистина големи пари. Казал, че аз съм твърде страхлив, за да убия човек, ако е необходимо. Ранкин даже намекнал, че за бандата може да е по-добре, ако има някой до мен, който да решава. И аз не мога да предложа да не свършим тази работа.
— По дяволите, Буут, това е твоята банда! Отърви се от Ранкин. Не чакай. Направи го сега!
— Не мога — каза Буут. Решил съм вече, Дете. Ако ти не искаш да идваш, недей. Решението си е твое. Аз трябва да тръгвам сега, за да стигна за срещата навреме. — Той очевидно се владееше. — Ти винаги можеш да се върнеш в долината и да ме чакаш там.
— Ако ти отиваш и аз отивам! — отговори Анабет. — Някой трябва да те наглежда.
Устната на Буут се изви в една очарователна усмивка, предназначена да успокои тревогата й и да охлади гнева й.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Дете. Не мога да кажа, че ще съжалявам, ако имам някой зад гърба си, на когото имам доверие.
Когато Анабет яздеше навън от Санта Фе с Буут, тя имаше чувството, че ги наблюдаваха. Погледна зад рамото си, но не откри нещо — или някой — да изглежда подозрително.
Може би тази работа ще излезе едно замаскирано благословение. Ако Сам Чандлър носеше толкова много злато, както Ранкин твърдеше, делът на Буут можеше да се окаже достатъчен, за да купи онова ранчо в Колорадо. Тя дяволски се надяваше, че това беше последният път, когато щеше да язди по пътя, като Кид Калуун.
2
Буут и Анабет пристигнаха около обяд при бараката край пътя, близо до „Изворите на стария кон“, където беше мястото на срещата им. Прозорците на избелялата от времето дървена барака бяха разбити и верандата бе килната на една страна, като куцащ на три крака кон. Останалите от бандата вече бяха там — с изключение на Уат Ранкин. Отсъствието на най-новия член на Бандата Калуун направи Анабет още по-подозрителна за намеренията на Ранкин.
— Знае ли някой къде е Ранкин? — попита Анабет, когато слезе от коня си пред бараката.
— Каза, че има да свърши някаква лична работа, но има още много време, за да се присъедини към нас и свърши своята част от работата — отговори Змията, седнал в един счупен стол-люлка на верандата.
Езикът на Змията изскочи навън, за да овлажни устните му, преди да се прибере в устата, точно както би направил езикът на истинска змия. Този навик му беше спечелил единственото име, което притежаваше. Верандата скърцаше, докато той люлееше стола с върха на износения си ботуш. Анабет никога не преставаше да се забавлява от това, колко много името на Змията подхождаше на личността му. Змията представляваше едно шавливо, подскачащо в тревата влечуго.