Саки
Килерът
За децата бе организирано неочаквано забавление — излет до заливчето Джагбъро. Никълъс за наказание щеше да си стои у дома. Сутринта беше отказал да си изяде вкусната и питателна попара с мляко под явно несъстоятелния предлог, че в нея имало жаба. Възрастните — хора с опит и здрав разум — го увериха, че не е възможно в попарата му да има жаба, и му казаха да престане да говори глупости, но той държеше на своето и продължи „измишльотините си“, като описа подробно цвета и шарките на споменатата вече жаба. Най-драматичният момент в историята настъпи, когато в купичката с попара на Никълъс наистина се откри жаба; той самият я беше пуснал там, затова с такава увереност говореше за нея. Здравата му се накараха за провинението, и с право — наистина не е хубаво да вземеш от градината жаба и да я пуснеш в купичката си с попара, — но Никълъс мислено тържествуваше, защото за него беше по-важно да докаже, че възрастните, хора с опит и здрав разум, които така настойчиво го бяха убеждавали в безсмислеността на твърдението му, всъщност бяха сгрешили.
— Нали казахте, че не е възможно в попарата ми да има жаба, а ето че имаше — повтаряше упорито той като опитен полемист, който няма намерение да отстъпи от завоюваната позиция.
И тъй, братовчед му, братовчедка му и крайно досадният му по-малък брат щяха да отидат този следобед на плажа Джагбъро, а той щеше да си седи у дома. Лелята на братовчедите му, която кой знае защо си беше въобразила, че може да се нарича и негова леля, набързо организира излета до Джагбъро, за да покаже на Никълъс какво удоволствие ще пропусне, и то съвсем заслужено, след като се беше държал така невъзпитано на закуска. Щом някое от децата се провинеше, тя винаги измисляше някакво забавление, от което безмилостно лишаваше виновника. А когато децата направеха обща беля, веднага им съобщаваше, че в съседния град е пристигнал цирк, ненадминат по рода си цирк, с безброй слонове и че ако те не били толкова непослушни, щяла да ги заведе още същия ден.
Когато дойде моментът за тръгването, всички очакваха Никълъс поне от благоприличие да пролее няколко сълзи. Вместо него обаче се разплака братовчедка му, защото здравата си ожули коляното на стъпалото на колата, докато се покатерваше в нея.
— Ама че ревла — обади се ухилен Никълъс, когато групата потегли без очакваното въодушевление.
— Бързо ще забрави болката — рече самозваната леля, — само да затича веднъж по онзи красив плаж. Слава Богу, че се случи толкова хубаво време, ще прекарат чудесно.
— Боби няма да прекара чак толкова чудесно, нито пък много ще тича — подсмихна се злорадо Никълъс. — Обувките го убиват. Тесни са му.
— А защо не ми е казал, че го убиват? — попита лелята троснато.
— Два пъти ти каза, но ти не го чу. Много често не чуваш, когато ти казваме нещо важно.
— Днес няма да влизаш в овощната градина — премина на друга тема лелята.
— Защо? — попита Никълъс.
— Защото си наказан — отсече тя.
Този довод явно не можа да убеди Никълъс. Ако му се влиза в градината, ще влезе, какво като е наказан. От упорития израз, който се изписа на лицето му, лелята разбра, че твърдо е решил да влезе в овощната градина. „Само защото му забраних“ — помисли си тя. В овощната градина можеше да се влезе през две врати, а Никълъс беше дребно момченце и ако успееше да се промъкне вътре, веднага щеше да се скрие сред избуялите листа на ангинарите, малинажа и останалите плодни храсти. Лелята имаше да върши куп неща този следобед, но уж заета с някаква градинарска работа, се въртя около два часа сред цветните лехи и храстите, откъдето можеше да държи под око и двете врати, водещи към „забраненото удоволствие“. Беше жена с бедно въображение, но с неизтощима упоритост.
Никълъс се опита един-два пъти да се промъкне крадешком към предната част на градината с явната цел да се добере до една от вратите, но нито за миг не можа да убегне от зоркото око на лелята. Всъщност той съвсем нямаше намерение да влиза в овощната градина, за него беше важно леля му да си помисли, че тъкмо към това се стреми. Така щеше да остане доброволно на пост през по-голямата част от следобеда. След като затвърди напълно подозренията й, Никълъс се върна в къщата и бързо приведе в изпълнение плана, който отдавна зрееше в главата му. Като се качеше на стол в библиотеката, можеше да достигне лавицата, на която лежеше голям, доста необикновен на вид ключ; а ключът беше необикновен не само на вид — той пазеше скрити от очите на нежелани посетители потайностите на килера и допускаше до тях само лели и тям подобни привилегировани особи. Никълъс не беше много опитен в пъхането на ключове в ключалки и в отключването на брави и макар че няколко дни се бе упражнявал да отключва вратата на класната стая, не беше сигурен дали този път ще се справи успешно. Ключът леко заяде, но превъртя. Вратата се отвори и момчето се озова в един непознат свят, в сравнение с който овощната градина му приличаше на пустиня.