— Ами ти? Можеше и да не ти се размине чак толкоз леко. Ох, знам, че няма какво да ги дрънкам тия — бе уловил насмешливата физиономия на Бейн, — ама ми се ще хората, дето възпяват подвизите на героите, да се сещаха и за ония, дето им се налага да разчистват терена после.
Той вдигна торбата с билките.
— Пък и това — продължи. — Разни чешити прах, някой и друг ненужен стрък… Никаква медицина не е това! Това е просто начин да разсейваш хората, докато са болни. Толкоз много сме загубили…
— И преди си го казвал — рече Снибрил. — Какво пък толкова сме загубили?
— Знанието. Истинската медицина. Книгите. Килимографията. Хората ги наляга мързел. Империите — също. Ако не полагаш грижи за знанието, то си отива. Я вижте това.
Той им подхвърли нещо, което имаше вид на пояс, направен от седем разноцветни квадратчета, прихванати с халки.
— Уайтска направа. Хайде де, питайте ме.
— Май съм чувал да ги споменават… уайтите, тъй ли ги рече? — послушно запита Снибрил.
— Нали схващаш? Племе. Живели са едно време. Племето. Първото население на Килима. Онези, които прекосили Плочките и донесли огъня. Добивали са дърво от Дървената Стена. Открили са как да стопяват лака от Кракнастола. В днешно време не се мяркат често тъдява, ама преди постоянно са кръстосвали насам-натам и са тикали ония ми ти големи бъчви с лак от племе към племе… Да се смаеш, какви неща само са правели от тоя лак! Както и да е. Та те са ги правели тия колани. Нали виждате — седем различни вещества. Косъм от Килима, бронз от Високата Порта, лак, дърво, прах, захар и пясъчник. Всеки уайт е трябвало да си направи такъв колан.
— Защо?
— За да докаже, че го може. Мистика. Разбира се, така е било твърде, твърде отдавна. От години не съм виждал уайт. И сега изведнъж тия колани се появяват на вратовете на тия… гадини. Толкова много сме загубили! Толкоз нещо сме записали и сме го забравили! — Той поклати тъжно глава. — Ще взема да му ударя една дрямка. Събудете ме, като тръгваме. — Той се заклатушка към една каруца и се зави презглава с одеялото.
— Какво искаше да ни каже? — попита Снибрил.
— Дрямката — обясни Бейн, — е нещо като кратък сън.
— Питам за онова, дето толкоз нещо сме били записали. Кой и какво толкова е записвал? Какво ще рече това?
За пръв път, откакто Снибрил го познаваше, май Бейн като че се попритесни.
— Който е записвал, той да ти каже — отвърна Бейн. — Всеки… всеки все нещо си помни.
Снибрил го гледаше как разсеяно потупва Роланд по муцуната. Кой беше Бейн всъщност? Внушаваше такова усещане, че човек се затрудняваше да го попита. Изглеждаше като дивак, ала в него имаше нещо… На Снибрил му се струваше, че ако вземеш едно гърне, което аха-аха ще прекипи, и му снадиш ръце и крака — то ще получиш тъкмо Бейн. Всяко негово движение бе бавно и предпазливо, сякаш предварително отрепетирано. Снибрил не беше сигурен, че Бейн е приятел. Надяваше се да е така. От него би излязъл ужасен враг.
Той се отпусна назад, с колана в скута си, и се замисли за уайтите. Накрая заспа. Или поне си мислеше, че спи, ала му се струваше, че все още чува звуците от Лагера наоколо си и вижда ръба на Изгорелия Край отвъд полянката. Но се зачуди над това по-късно. Сега му се струваше, че сънува. Той видя Килима — на една леко размазана картинка, която висеше сред напоения с миризма на дим въздух. Летеше сред космите, високо горе над праха. Бе нощ и беше тъмно като в рог, макар че — много странно — той виждаше всичко съвсем ясно. Носеше се над хрупащи стада, прелетя над групичка качулати силуети — уайти! — които тикаха една талига, над едно заспало село… и после сякаш нещо го затегли към някакво място, към дребна фигурка, блуждаеща сред космите. Докато се спускаше към нея, тя се превърна в човек, целия в бяло. И всичко, ама всичко му беше бяло. Човекът извърна глава нагоре и го погледна — първото видяно от него същество, което го забеляза… и той потъна надолу, към бледите, внимателно взрени в него очи…
Събуди се рязко и картината се разсея. Надигна се, вкопчен здраво в седемте квадрата с две ръце.
Малко по-късно разтуриха лагера и потеглиха. Писмир караше първата каруца.
Глърк лежеше вътре бял-пребледнял; треска го тресеше, ала все пак му стигаха силите да реди ругатня след ругатня, коя от коя по-завързани, всеки път, щом се натъкнеха на бабуна. Понякога далеч на юг се мержелееше Фрей.
Бейн и Снибрил, който бе опасал колана около кръста си, яздеха начело.
Цветът на Килима се променяше. Това само по себе си изобщо не беше странно. Покрай Дървената Стена космите бяха тъмнозелени и сиви, ала на запад от Трегон Марус преминаваха в прашен бледосинкав цвят. Тук зеленото избледняваше до жълто, а самите косми бяха по-дебели и по-чворести. Някои бяха родили плод — едри бодливи топки, които растяха направо от стволовете.