Посред храма се извисяваха руините на олтар — точно от тях излизаше сиянието. Върху и край олтара бяха струпани съкровища. Имаше скъпоценни камъни — сол и въглен, кутии от прозрачен лак и от червено дърво, резбовани пръстени от кост, бронзови корони — всичко това струпано на вили и мотовили.
Край съкровището стърчеше още една статуя. Беше на дребничък воин, висок едва наполовина колкото Снибрил. Великолепни мустаци се спускаха чак до кръста му. В едната си ръка бе стиснал меч и кръгъл щит, а в другата — огърлица от лъскави солни кристали. На лицето му, обърнато нагоре, бе изписана изненада. Пълзящ мъх се бе добрал до него по пода и бе увил край врата му гирлянда от живи червени цветя.
Снибрил върза Роланд за една колона и потрепера.
И друг преди него бе вързал коня си тук. Всъщност не беше точно кон: приличаше на пони, ала не беше по-голям от мунрунгско куче и имаше шест крака.
Снибрил би могъл да го вдигне и с голи ръце. Животинчето стоеше там, покрито с тънък пласт прах. Роланд сведе глава и подуши неподвижната му муцунка. Снибрил се завтече към камарата съкровища и се втренчи в нея със страхопочитание. Там имаше дори монети — не тарнерии, а големи дървени дискове, покрити със странни знаци. Имаше и тежки мечове, и ковчежета от резбован пясъчник, пълни със скъпоценности от сол. Стоеше и се звереше онемял, а с ъгълчето на окото си току поглеждаше към воина. Протегнатата му ръка…
Ето, значи, защо бе дошъл. А Термагантът го бе спипал.
Нещо издрънча. В излъскания щит на статуята се мярна отражение. Беше нещо покрито с люспи и кажи-речи безформено.
— На вратата е — помисли си Снибрил. — Точно зад мен…
Но ако се обърна…
Той изкопчи щита и го вдигна пред себе си така, че да вижда в него какво става зад гърба му.
Термагантът издрънча. Около врата му, покрит с лъскава кожа, бяха преметнати огърлици от лак и червено дърво. На всеки от ноктите му сияеше пръстен. Гривните, нанизани на люспестата му опашка, дрънкаха. Щом помръднеше едрата си глава с голяма човка, из храма отекваше леко звънтене.
Проточи шия към олтара и взе да души. Дори и отразени в щита, очите му плашеха Снибрил. Бяха големи, мъглистосини и изобщо не бяха страшни. Очи, в които можеш да се изгубиш — помисли си Снибрил, — и да се обърнеш на камък…
Роланд изцвили тихо, ала цвиленето му секна рязко.
И… в хладната зала се появи нова статуя.
Сетивата на Снибрил с крясък го призоваха да се обърне лице в лице с чудовището, ала той не помръдна. Мисълта му препускаше отчаяно. Термагантът задрънча към него.
Снибрил се обърна рязко, вдигнал пред очите си лъскавия щит. Отдолу виждаше как краката на термаганта дращят по пода към него. Бяха кокалести, с огромни нокти. И продължиха да вървят.
Уж трябваше да се вкамени! Нали се видя! Дотук бяхме с находчивите идеи — помисли си мунрунгът. — И без това тая ми беше единствената.
Заотстъпва назад. И тогава Термагантът спря — бе видял друг термагант! Там, от щита, срещу него се блещеше люспеста зеленикава физиономия. От едното му ухо се бе провесила огърлица. За миг чудовището си бе намерило другарче. А после, тъй като се тресеше от страх, Снибрил накриви щита настрани. Физиономията изчезна.
След миг смаяно мълчание Термагантът нададе гневен вой, който отекна сред космалака. Тропна тежко с крак. После създанието се строполи на пода, вдигна лапи към очите си и зарида. Сегиз-тогиз барабанеше по плочките със задни крака. Наглед риданията му започваха някъде откъм опашката, нарастваха все повече и повече и накрая избухваха навън през устата.
Гледката вдъхваше не само ужас. Вдъхваше и… неудобство. Никой не би трябвало да държи вътре в себе си чак пък толкоз много сълзи.
Снибрил се загледа в локвата сълзи, която се разля по пода и докосна статуята на рунтавото куче до стената. То сбърчи нос. Локвата се разливаше ли, разливаше. Щом докоснеше някои от статуите, те се събуждаха, ала други — от най-старите, целите в прах и лишеи — дори не помръднаха. Разни дребосъци храбро заплуваха към свободата между пищялките им.
Снибрил загреба цял щит сълзи и го плисна върху Роланд. После дойде ред на малкото пони, което зяпна в почуда насреща му. Най-накрая изтърча до воина и го обля в сълзи.
В първия миг нищо не стана. После клепачът му трепна. Ръката, която стискаше оръжието, помръдна. И изведнъж дребничкият воин оживя, ама със страшна сила. Той пусна огърлицата на пода и изгледа Снибрил напреки.