— Кокали Мокалови, ти пък откъде изникна?
После съзря термаганта сред локвата от сълзи. Плъзна ръка към врата си и напипа лишея. Вторачи се умислено в Снибрил.
— Ей, непознатия, от колко време висиш тук?
— Не знам. Сега сме третата година след Второто преброяване от възкачването на император Таргон на престола в Уеър — отвърна Снибрил.
— Ти думиец ли си? — Освободената статуя взе да отмотава лишея.
— Нещо такова.
— Аз пък не съм — вирна нос дребосъкът. — Ние не се броим. Ала за Таргон съм чувал. Преди да пристигна тук, тъкмо бяха изминали двайсет и две години, откакто се е възкачил на престола.
— Значи си тук от година.
— Година… цяла година! — затюхка се воинът. — Колко много време… — Той се поклони тържествено. — Хиляди извинения, непознати момко. Ти заслужаваш награда. Аз, Брокандо, син на Брок, Господар на Джеопард, Крал на дефтмените, ти го обещавам. Да. Награда.
— Изобщо не съм го направил заради някаква си награда — обясни Снибрил. — Просто ми се щеше ей онова там да спре да превръща на статуи де когото свари.
— Ами какво тогаз те е довело толкоз надалеч? — блеснаха очите на Брокандо. — Съкровището, а?
— А, не… Виж какво, не мислиш ли, че ще е по-добре да мърдаме оттук? — Снибрил отново метна поглед към термаганта. — Че току-виж онзи се надигнал…
Брокандо размаха меча си.
— Цяла година от живота ми!!! — кресна той. — Ще си плати той за това!
Снибрил отново погледна чудовището. То си лежеше и не мърдаше.
— На мене ми се чини, че не би могъл да му сториш кой знае какво… Тъй както го гледам, той си е достатъчно нещастен.
Брокандо се поколеба.
— Абе знаеш ли, може и да си прав… Безмозъчен звяр — какво да му отмъщаваш! А пък колкото до това… — замахна той към сияйната купчина, — нещо ми се е отщяло, да ти кажа. Я по-добре да си седи тука. — Той подсмръкна. — Те тия работи май само на термаганти подхождат. Гледай я тая огърлица, вижда ми се доста… хм…
Снибрил си бе набелязал едно-две нещица, които доста му харесваха, а Брокандо, като го погледнеш, май бе готов да зареже съкровището, само защото в къщи си има предостатъчно съкровища. Ала усети, че ще е тъпичко да тръгне да се разправя с него.
С приглушен звън Термагантът вдигна глава и отвори очи. Снибрил повдигна щита, ала той се изплъзна из ръцете му и издрънча надолу по стъпалата.
Термагантът непохватно му препречи пътя с нокът и го заподмята тромаво, докато най-накрая съзря отново своя образ. За почуда на Снибрил, той взе да гука срещу отражението, а после полегна пак, гушнал в лапи огледалото. И тогава Термагантът с последен звън мирно и тихо издъхна сред храма, построен за него още в памтивека.
По-нататък трубадурите и скитащите разказвачи често разправяха, че щом съзрял в огледалото своя образ, Термагантът умрял. Никога не вярвайте на онова, което разправят в песните. Ония, дето ги измислят, тикат вътре де що дивотия им хрумне, решат ли, че така им звучи по-добре. Та, те твърдяха, че отразеният му поглед го бил вкаменил. Само че смъртта на термаганта си беше къде-къде по-сложна работа. Както и повечето работи.
Двамата го извлякоха нагоре по стъпалата и го погребаха под олтара. Снибрил си спомни за Кристобела и за другите животни в лагера, взе от купчината съкровища едно малко ковчеже и загреба сълзи от локвата. Останалите статуи си ги оставиха така.
— В миналото тези са се кланяли на термагантите като на богове, тъй гласи преданието — рече Брокандо. — Жестоко племе са си били те. Тъй да си стоят. Справедливо е.
— Всъщност… — подхвана Снибрил, щом се поотдалечиха малко, — …не че бих имал нещо против някоя мъничка награда, ако случайно ти се намира. Някоя, дето на тебе не ти трябва.
— Естествено, че ми се намира!
— Моето племе има нужда да поостане някъде известно време, да си потегнем талигите, и тъй нататък… На някое място, дето да не се налага през цялото време да се озъртаме през рамо.
— Че какво по-лесно от това! Моят град е и твой. Народът ми ще ви посрещне като братя.
— Всичките ли са дребни като тебе? — изтърси Снибрил, без да мисли.
— Ние, дефтмените, сме правилно сложени — сопна се Брокандо. — Не ни влиза в работата това, че тези или онези са избуяли до такива абсурдни размери!
Мина малко време. Щом доближиха лагера на мунрунгите, Снибрил се обади:
— Знаеш ли, съвсем не смятам, че си изгубил година от живота си. Щом си бил статуя, значи за теб времето не е текло. Даже, като си помислиш, излиза, че си спечелил една година. Всички други са остарели с по една година, а пък ти — не.
Брокандо се замисли.
— Значи ли това, че аз все пак ти дължа наградата?