Пътеката постепенно взе да преминава в главен път — не широк бял път като строените от Думийците, а прилежно настлан с дебели талпи, издигнат върху насип от прах. И от двете му страни космите ставаха все по-тънки. Снибрил забеляза и много пънове. И това не беше всичко. Никога никой Мунрунг не бе посял и едно семенце. Обичаха да си похапват зарзават, когато намерят — знаеха кое къде расте и семената на кои косми стават за ядене, ала освен личната билкова градина на Писмир, всичко, което растеше покрай тях, си растеше диво и свободно. Причината за това бе очевидна за всеки Мунрунг — посадиш ли нещо, трябва да се спреш и да го наглеждаш как расте, да го браниш от зверове и от гладни комшии, които все ще се случи да наминат, и, общо взето, да си прекарваш времето, както го рече Глърк, като му трепериш. Зеленчуците за мунрунгите бяха просто нещо, което придава по-инакъв вкус на мръвките, и толкоз.
Ала в синята земя на Джабония, около малкото градче Джеопард, дефтмените бяха превърнали Килима в същинска овощна градина. Тук растяха косми, които даже и Писмир никога преди не беше виждал — не огромните, яки стволове, растящи навред по килима, а фини стебла с натегнали от плод клони. Прахът под тях бе натрупан внимателно, за да се осигури почва за всякакви шубраци и зеленчукови растения. Показаха на пътниците зрели пурпурни гроздове с вкус на пипер и джинджифил и огромни гъби-господарки, които можеха да се сушат и да се пазят с години, без да загубят тънкия си аромат. Дори пътят бе издигнат над градините, а край него нисък космалак оформяше жив плет. Да, подредена земя си беше това.
— Никога досега не съм забелязвал, че изглежда така! — удиви се Бейн.
— Да, със сигурност изглежда по-добре, когато не се виждат нацвъкани лагери на Думийски армии из нея! — подметка Брокандо.
— На войниците под моя команда винаги бе заповядано да се отнасят с уважение към страната!
— Да, ама имаше и други, дето не я уважаваха чак пък толкоз.
— Ами хората къде ги? — обади се Глърк. — Бас държа, че печените корени са си вкусно нещо, ама всичкото това не е избуяло така само с песни и свирни. Щом си земеделец, то все ти се налага да щъкаш насам-натам и да чоплиш земята…
Жив човек не се виждаше. Клонките на крайпътните храсти тегнеха от плод, но нямаше кой да ги обере освен мунрунгските хлапета, които се справяха особено добре със задачата. Ала иначе нямаше никой!
Снибрил стисна копието си. Тая работа приличаше на лова. Постепенно човек се научава да разпознава най-различни видове тишина.
Когато някой се е уплашил и трепери за живота си, тишината е една. Когато някое дребно създанийце се е стаило и не мърда, е друга. А съвсем друга е пък когато едрите се готвят да се нахвърлят върху дребните. Понякога се среща и тишина, която се поражда от това, че наоколо няма жива душа. А има и един много изострен, нажежен вид тишина — когато някой те дебне.
Бейн бе извадил меча си. „И войниците разбират от тишина“ — помисли си Снибрил.
Спогледаха се.
— Тук ли да оставим каруците? — попита Снибрил.
— По-безопасно ще е да не се делим. Не разцепвай силите без нужда — първо правило на тактиката.
Каруците бавно се придвижваха напред. Всеки напрегнато се взираше в космите.
— Ей ония храсти там, вдясно — обади се Бейн, без дори да помръдне глава.
— И аз тъй мисля — съгласи се Снибрил.
— Там са и ни дебнат.
— Според мен е само един.
— Мога и оттук да го пронижа с копие като едното нищо — обади се Глърк.
— Не. Добре ще е и да го поразпитаме — пресече го Бейн. — Да го обкръжим!
Снибрил се промъкна към храста покрай ствола на един косъм. Виждаше как храстът лекичко помръдва. Бейн мина от другата страна, а Глърк, който за такъв мъж-канара стъпваше съвсем тихичко, изникна като по магия право срещу него, вдигнал копие.
— Готово?
— Готово.
— А така.
Бейн сграби пересто листо и го дръпна.
Едно детенце се втренчи в трите трептящи остриета.
— Хлъц — рече то.
А десет минути по-късно…
Малка групичка дефтмени се трудеше усърдно в зеленчуковите посеви сред космите. Не изглеждаха нито щастливи, нито пък — като стана дума — кой знае колко охранени. Пазеха ги неколцина стражи. Дори и оттук Снибрил различаваше издължените им муцуни. А сред космите се гушеше самият град Джеопард.
Бе построен върху парче чакъл. Самият град представляваше няколко плътно прилепени една до друга сгради, издигнати на самия му връх; около скалата се виеше спираловиден път и я опасваше на няколко пъти от града до пода. Най-отдолу пътят свършваше с порта, ала това беше само за прегледност. Никой не можеше да се изкачи по този път, ако хората горе не го искаха.