Прахът се разшава. Глърк припълзя до Снибрил.
— Момченцето излезе право. Навсякъде бъка от моули и снаргове — рече той. — Направо е завряло от тях.
— Успели ли са да завземат града?
Глърк кимна.
— Ей тъй става, като търчиш наляво-надясно да търсиш разни съкровища, вместо да си стоиш в къщи и да си управляваш — неодобрително подметна той.
— Хайде — сръчка го Снибрил. — Давай да се връщаме в лагера.
Бяха изтеглили каруците малко по-нататък, сред шубрака. Бяха поставили и постове.
Писмир, Бейн и Брокандо, насядали в полукръг, гледаха как момченцето сърба супа. Стомахът му сякаш бе бездънен, ала между хапките успяваше и да отговаря с немощен гласец на Брокандовите въпроси.
— Собственият ми брат! — изръмжа Брокандо, щом останалите се промъкнаха в лагера. — Щом вече и на собствените си роднини не бива да хващаш вяра, то на кого? Видяха ми гърба за ден-два и…
— За година — подметна Бейн.
— На Крал ще ми се прави! Не, аз никога не съм бил като Антирок. Все клинчи, все хленчи, пък за спорт да не чуе!
— Ама как Моулите са се добрали до града? — зачуди се Снибрил.
— Онзи ги е пуснал вътре! Ей, Стрефон, я разкажи на този чичко!
Момчето беше към седемгодишно и явно вцепенено от ужас.
— Аз, аз… те бяха… всичките се биха… — запъна се то.
— Хайде, де! Ама хайде, де! Давай, младежо!
— Мисля — рече Бейн, — че май ще е добре да се поразходиш за минутка-две, а? Може пък да му поолекне и да се разбъбри.
— Ама аз съм негов крал!
— Е да, де! Точно там е работата. Когато седят право насреща ти, кралете са един вид говорна пречка. Ако обичаш, би ли, хм, проверил постовете, или, такова де…
Брокандо се размрънка, ала се отдалечи заедно с Глърк и Снибрил.
— Хъм. Братя с братя! — измърмори той. — Само бели ти навличат на главата. Заговорничат, клинчат, моткат ти се из краката, узурпират ти трона…
Глърк усети, че е редно да изрази солидарност с неофициалната асоциация на по-големите братя.
— Пък тоя Снибрил никога не си подрежда стаята, да знаеш!
Когато се върнаха, Стрефон бе нахлупил на главата си шлема на Бейн и имаше къде-къде по-бодър вид. Бейн го отпрати, като му заръча да свърши нещо храбро и опасно.
— Ако искаш, да ти го обясня като за големи хора — рече Бейн. — След като ти не си се върнал, брат ти завзел трона. Народът не го обичал много-много. Последвали доста битки и когато един ден пристигнала една тайфа моули… той ги поканил да влязат.
— Как може! — хлъцна Брокандо.
— Мислел си, че може да ги хване за наемна войска, да се бият на негова страна. Е, те се били, много хубаво се били даже. Твърдят, че той все още е крал, макар отдавна никой да не го е виждал. Всъщност управляват моулите. Много от хората забегнали. Останалите са, повече или по-малко, роби. Копаят чакъл, работят насила на полето… такива работи.
— Не ми се чини Моулите да се интересуват от зарзават — подхвърли Снибрил.
— Те ядат месо.
Писмир седеше, опрял гърбина о колелото на една каруца, загърнат в одеяло. Нещо не му понасяше пътуването. Почти го бяха забравили.
Думите му потънаха като камъни във вода. Всъщност, в самите думи нямаше нищо тревожно. Че кой не ядеше месо? Ала в тях се долавяше нещо особено, нещо остро, което предполагаше, че не става въпрос за най-обикновено месо…
Брокандо стана бял-беленичък.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Ядат животни — обясни Писмир. Снибрил никога досега не го бе виждал толкова нещастен. — За беда те смятат всички, които не са моули, за животни… Хм… Не ми се щеше да го казвам… Знаете ли какво означава думата „моул“ на техния език? Значи… Истински Хора.
И това потъна като камък във вода.
— Ще нападнем довечера — рече Брокандо. — Не позволявам на никого да ми яде поданиците!
— Ъ… — рече Глърк.
— О, да — обади се Бейн. — Ама разбира се. Направо страхотно. И петхилядна войска не би могла да превземе Джеопард!
— Прав си — кимна Брокандо. — Значи ние…
— Ъ… — повтори Глърк.
На вожда явно му бе хрумнало нещо.
— Току-що чух да се споменава веднъж-дваж думичката „ние“ — подзе той. — Та, може ли само да се изясним? Не ща никого да обиждам… Значи, за награда, че сме те спасили, сега ще нападаме тоя град, дето и най-голямата думийска войска не е успяла досега да завземе, и ще се бием с цяла тумба моули? Ти искаш моето племе, което сега си няма дом, да спаси града ти вместо теб, макар че тая работа не може да я бъде? Вярно ли съм го схванал, а?
— Добър човек си ти! — извика Брокандо. — Знаех си, че на тебе може да се разчита! Сега ми трябват половин дузина мъже с храбри сърца!