Мунрунгите бяха помогнали на Брокандовия народ да построи наново стените и всичко останало, макар самата скала да се бе килнала забележимо настрани. И, както някой посочи, и да се върнеше Фрей, те поне бяха научили как се слиза в Подкилимието. Там нищо не би могло да ги докопа.
За това мислеше Снибрил, докато яздеше Роланд сред космите и се оглеждаше за още следи.
В Подкилимието винаги можем да слезем — помисли си той. — И тогава… ще престанем да бъдем хора. И ще си ровим ли, ровим в тъмното…
Дефтмените си мислят, че няма враг, толкова голям, че да не можеш да влезеш в битка с него, ала те не са и виждали Фрей.
Думийците пък мислят иначе. Те мислят, че ако врагът е твърде голям, трябва да си намериш по-малък.
Сигурно Писмир е прав. Фрей не можем да го спрем. Ала поне можем да спрем да се страхуваме от него.
— Отивам в Уеър — съобщи той същата вечер на племето. Обзе ги ужас. На практика Глърк все още беше вожд… ако все още беше жив. Не искаха да губят още един вожд.
— Не можеш да ни зарежеш така — обади се Додор Плинт, обущарят. — Ти си ни водачът.
— Уеър е много важен — възрази Снибрил. — Ако не беше Империята, щяхме да сме си прости ловци.
— Ние сме си прости ловци — рече Плинт.
— Да, ама поне си го знаем — опъна се Снибрил. Както и да е, вече се понаучихме на това-онова…
— Вярно е — обади се старият Крули Вулф, който беше почти набор на Писмир. — Хората вече не се млатят толкоз често по тиквите с боздугани, колкото като бях малък. Повече се карат.
— Това не значи, че сме станали по-добри! — сопна се Плинт.
Крули Вулф се почеса по главата.
— Де да знам. Ама сегашните са и по-височки. Пък и не охкат и не пъшкат чак толкоз.
— Хъ! Ами дефтмените, те пък нищо общо нямат с Думийската империя — не отстъпваше Плинт. — Пък се оправят.
— Те се бият с Думийците — простичко отвърна Снибрил. — Направо да не повярваш как се ошлайфват нещата, даже и като се биеш с някого постоянно! Почват да ти идват разни идеи… като например да не трепеш хора непрекъснато и тям подобни.
Един дефтмен вдигна ръка.
— Вярно е — потвърди той. — Едно време кралят току буташе някого от скалата.
— Още си го прави — добави друг дефтмен.
— Да, ама като го прави, поне не се радва чак толкоз. И разправя, че го правел за тяхно собствено добро.
— Видяхте ли? — Снибрил направо се бе отчаял. — Значи от Думийците има някаква полза. Дори и ако си им враг. Аз тръгвам на юг. Може би ще открия и другите. Може би Империята ще ни помогне.
— Да, ама ти си нашия водач… — поде пак Плинт.
— Ами като съм водач, ще водя тогава! — сопна се Снибрил. — Кой идва с мен?
Някои от по-младите Мунрунги вдигнаха ръце.
Един дефтмен се надигна.
— Ще се борим ли с непреодолими препятствия?
— Сигурно.
— Ура! Брой ни и нас! — заявиха мнозина дефтмени.
Друг дефтмен добави:
— А ще имаме ли възможност да се борим до смърт?
— Ще имате възможност да се борите до вража смърт — кимна Снибрил.
— Това също толкова добро ли е като другото?
— Даже още по-добро.
— Тогава става. С теб сме!
Най-накрая доброволците наброяваха триста и петдесет дефтмени и петдесет Мунрунги. На Скалата семействата им щяха да бъдат също толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде по Килима, съгласиха се те, но нали все някой трябваше да остане. Можеше да се случи какво ли не. Четиристотин — помисли си Снибрил. — Кой знае колко ще тръгнат срещу нас?
От друга страна, тъй като не знаем колко ще тръгнат, четиристотин може и да стигнат…
Винаги си избирай по-едър враг. По-лесно се улучва. Трябва да стигнем в Уеър. Като си помислиш, оттам тръгва всичко. Там хората за пръв път са разбрали, че има и по-добър начин на действие от това да се млатят един друг по тиквите.
ГЛАВА 15
Изминаха два дни. В една долина, покрита с червени косми, на границата със сините земи, седмина уайти се биеха с моули. Беше нещо нечувано някой да нападне уайти.
Те никога не носеха оръжие, освен онова, което правеха за продан.
Тази моулска глутница беше голяма, а водачът й — по-хитър и по-лукав от останалите. Вече започваше да съжалява за решението си.
Уайтите не носеха оръжие, но пък си носеха сечива. А един чук е оръжие, ако с него удряш по глави вместо по пирони. Бяха обкръжили своя огромен котел за топене на лак и се бранеха — с чукове; използваха черпаците за боздугани, а горящи космени главни — за копия.
Ала Моулите ги превъзхождаха по чет. И уайтите щяха да изгинат до един. Знаеха го. А онази, която наблюдаваше битката, също го знаеше.
Кулейна ги гледаше, спотаила се дълбоко сред космите. Невъзможно е да се опише как точно виждат туноргите. Ще е все едно да обясняваш на някоя риба какво представляват звездите. Как да го кажем, че тя гледаше битката милиони пъти — и всичките наведнъж, в един и същи миг, ала винаги уайтите губеха?