ГЛАВА 16
Поеха по тесни пътечки, лъкатушещи сред разрасналия се гъстак. На места огромни паднали косми бяха препречили пътя. Прахолякът и мъховете растяха нагъсто, задушили пространството между космите, така че можеха да се придвижват само като правеха просеки сред дерящите и бодящи шубраци.
Веднъж сред една гъста туфа оранжеви косми нещо изфуча от заплетения гъсталак и се заби в ствола на един косъм, досами главата на Снибрил. Беше копие.
Някаква сянка профуча сред космите над тях и се гмурна сред лишеите, а дефтменските стрели свистяха покрай нея като Химетори. Никога не разбраха какво беше това, макар че би могло да има нещо общо с факта, че малко по-нататък попаднаха на град.
Този град го нямаше на никоя карта на Килима. Бяха вървели известно време по обраслите му улици, без да осъзнават, че това са улици, докато най-накрая не се натъкнаха на статуите. Ситни цветчета от син прах ги покриваха, а навсякъде край тях бе плъзнал мъх, ала те все още стояха, възправени сред своя изгубен град. Бяха четирима крале; дървени корони кичеха дървените им глави, и всеки от тях сочеше с ръка четирите различни посоки на компаса. Нозете им тънеха в папрат, а сред сгърчените им ръце и дървените гънки на одеждите им се бяха заселили дребни гадинки.
Покрай тях — ако знаеш какво да търсиш, то си личеше по начина, по който растяха космите и бяха натрупани могилите от прах — се бе ширнал градът. Вековете бяха надвиснали над него като дим. Гъсти косми бяха избуяли сред развалините, прах застилаше улиците. Мъховете и ластарите си бяха свършили работата — бяха порутили зидовете и проникнали във вътрешните стени. Бубулечките чоплеха съборените порти. Прашецът от цветовете на космите блестеше.
— Познавате ли това място? — попита Снибрил.
Никой не го знаеше. Дори и Атан никога не бе и чувал за него.
— Градовете понякога се изгубват — рече той. — Хората ги напускат. Израстват косми. Обрастват пътищата.
— Като гледам тези статуи, май са мислели, че тоя град ще е вечен — рече Снибрил.
— Ама не е — отсече Атан.
А сега тях ги няма — помисли си Снибрил. — Или са останали само неколцина и ловуват около руините на своя град. Никой не знае нито кои са били те, нито с какво са се занимавали. Никой не помни името им дори. С нас това не трябва да се случва.
Уайтите сега не бяха много приказливи. Сигурно за тях е също като да си сляп — помисли си Снибрил. — Ние сме си свикнали да не знаем какво ще ни се случи, ама те…
Два-три часа по-късно стигнаха един Думийски път. Той беше бял, настлан с разцепени косми, наредени ръб до ръб. На всеки неколкостотин ярда бе забучен косъм с изрязан върху него пръст. Всички пръсти сочеха към Уеър.
Известно време яздиха по този път. Тук-там той се бе разместил — където Килимът бе мръднал — и се наложи да заобикалят през космалака.
Точно така се натъкнаха на легиона — или поне на останките от него. Покрай пътя бяха насядали и налягали Думийски войници. Някои спяха. Други бяха ранени.
В Трегон Марус той беше виждал много войници, ала те просто стояха на пост. Тези изглеждаха напълно разбити, униформите им бяха разпарцаливени, нерядко покрити с кървави петна.
Когато Снибрил мина покрай тях, повечето не си направиха труда да го погледнат. Ала онези, които си направиха този труд, съзряха дефтмените и взеха да ръчкат колегите си. Един-двама дори се протегнаха за мечовете си.
И дефтмените се размърмориха. Сгъстиха редици и замятаха към Думийците подозрителни погледи.
Снибрил се извърна на седлото си.
— Да не сторите някоя беля, ей! — скара им се той.
— Че защо не? — обади се кисел глас сред дефтменските редици. — Тия са думийци!
— По би ви харесало да са моули, а?
Той подкара Роланд към група войници, насядали върху един повален косъм.
— Къде е вашият водач?
Думиецът го изгледа отгоре додолу.
— Нямаме си — отвърна той. — Генерала го убиха.
Мълчание.
— Предполагам, че ни се чудите кои сме — наруши мълчанието Снибрил.
— Много съм уморен, та да се чудя — рече войникът и се облегна на един косъм.
— Мирр-но! Вед-на-га!
За миг Снибрил се зачуди кой ли пък каза това. После осъзна, че е бил самият той.
За негова изненада войникът скочи на крака.
— А сега ме заведи при офицера с най-висок чин! — изкомандва Снибрил. — Не е нужно да добавям и „моля“, помисли си той. Не бива да му давам възможност да мисли. Свикнал е на заповеди. По-лесно му е да се подчинява на заповеди, отколкото да мисли.
— Ъъ… ами това ще да е сержант Кареус. Ако е още жив.