— Бейнеус… — предпазливо изрече Снибрил. — Да. Ъъ… Ама какво е станало с него? Нещо ужасно ли е извършил?
— Ти да не би да го познаваш?
— Ами… чувал съм за него.
— Убил човек. Един убиец. Тъй, както аз съм чувал, някой се опитал да убие младия император по време на коронацията му. Скрил се зад една колона с лък. Бейнеус го забелязал и метнал меча си по него. Тъкмо навреме го спипал. И го утрепал на място. Оня паднал студен като пясъчник. Стрелата минала на педя от Таргон. Смешното е, че Бейнеус мразеше Таргон! Постоянно си докарваше бели на главата — разправяше, че императорите не трябвало да получават титлата по наследство, ами да ги избират, като едно време. Генералът страшно много държеше на честността, направо си беше педант. А крамолите си бяха нещо обичайно. Ама след този случай се наложи да го разжалват, разбира се.
— Е как така да се разбира?!
— Никой няма право да вади меч на разстояние петдесет крачки от императора — обясни сержантът.
— Но той му е спасил живота!
— Да, ама правилата трябва да се спазват — че иначе докъде ще стигнем?
— Но…
— После Императорът промени закона и пратиха хора да издирват генерала.
— Намериха ли го?
— Май че да. Докарали го, вързан за коня си и с натикана ябълка в устата. Генералът май се бил поразстроил.
Дефтмените са луди, а пък Думийците са разумни — помисли си Снибрил. — А пък то е горе-долу същото като да си луд, само че по-кротичко състояние. Ако можеха някак си да се омешат, накрая биха излезли нормални хора. Също като мене.
— Ако сега той беше с нас, щяхме ние да надвием. Факт — рече сержантът.
— Да — кимна Снибрил. — Мда. Ами сега какво да правя? Налага се довечера да лагеруваме. Искам да кажа, не знам каква точно заповед се предполага, че трябва да дам…
Сержантът го погледна любезно.
— Казва се „Опъвайте лагера тука“ — подсказа му той.
ГЛАВА 17
Разпръснатите лагерни огньове блещукаха сред мрака. Втора нощ поред всичките четири раси пътуваха заедно. Все още никой не бе убил никого.
Снибрил и сержантът подсигуриха по един мунрунг арбитър край всеки огън.
— Щеше ми се да придумаме и други уайти да се бият — обади се Кареус. — Одеве, по време на тренировката, гледах как един от тях се справя с лъка. Че те, такова де, кога са имали работа с лъкове? А той само го погледа, погледа, и прати стрелата право в центъра на мишената! Като на шега!
— Сигурно точно затова не се бият — предположи Снибрил. — Сигурно смятат, че е по-добре да оставят това на тия хора, дето не ги бива чак толкова. Какъв е планът?
— План ли? Нямам представа. Аз просто си се бия. Цял живот съм се бил. Войник съм откак се помня. Всичко, което знам, е онова, дето ми го каза вестовоят… всички легиони да се връщат в Уеър.
— Всичките петнайсет? — Снибрил се почеса по главата. Чувстваше я… малко нещо сплескана. Сержантът явно се изненада.
— Петнайсет ли? Че те не са петнайсет. А, да, наричаме се „Петнайсти легион“. Но много легиони ги разпуснаха. Нямаше нужда от тях, нали разбираш? Останаха само колкото да има някой да се бие. То с империите е така. Един ден се биеш с всички, а на следващия всички вече са се кротнали, подчиняват се на закона и войска почти не ти трябва.
— Та колко са сега легионите, казваш?
— Три.
— Три? Това колко души прави?
— Към три хиляди.
— И това са всичките?
Кареус сви рамене.
— Ами в момента сигурно са даже и по-малко. И са разпръснати къде ли не.
— Но това не е достатъчно, за да… — Снибрил млъкна, после бавно вдигна ръце към главата си. — Кажи на всички да залегнат! — смотолеви той. — Да гасят огньовете и да залягат!
На коневръза един от конете се разцвили.
— Защо да залягат? — учуди се сержантът. — Какъв е про…
— И да са готови за бой! — Сякаш някой газеше по главата на Снибрил. Едва смогваше да мисли. Някъде сред космите изквича животно.
Кареус го гледаше, все едно да бе превъртял.
— Какъв е про… — понечи да запита той пак.
— Моля те! Не мога да ти обясня сега. Само го направи!
Кареус хукна. Снибрил го чу как крещи заповеди на ефрейторите. На дефтмените и на мунрунгите нямаше нужда да им се повтаря.
След миг Фрей връхлетя.
Налягането толкова се покачи, че дори и Думийците го усетиха. Космите се приведоха, после заплющяха бясно, а вихърът подкара облаци прах през килима. Вятърът подбра онези войници, които не бяха успели достатъчно бързо да се подчинят на заповедта, и ги запремята сред праха.