— Хайде да отидем да… — поде Снибрил. Млъкна и се взря в тъмния отсрещен край на задимената кухня.
— Тази пък коя е?
— Кой? — извърнаха глави сержантите.
Снибрил се поколеба.
— Там имаше жена — смънка той. — В бяло. И с някакво бяло животно. И разправяше, че…
Млъкна.
— Никакви жени не се допускат в кухнята! — рече Брашнян. — По причина, че за сержанти не ги бива.
Снибрил разтърси глава. Сигурно му се е привидяло — рече си той. Напоследък много се напрягаше…
— Сержант Кареус, ще се върнеш ли да доведеш войската?
— И ще нападнем Уеър?
— Ще го защищаваме…
— С кого ще се бием?
— Надявам се, че като се върнеш, и враг ще се е намерил… Ей, готвачите, да имате някакво оръжие?
Брашнян се ухили. Измъкна изпод една голяма дървена маса огромен касапски сатър, размаха го с единствената си ръка и го стовари върху един дръвник. Дръвникът се сцепи на две.
— Кой, ние ли? — вдигна вежди той.
Стражите при дворцовата порта и без това си бяха изнервени. Не си харесваха професията. Ала заповедите са си заповеди, дори когато не си сигурен откъде идат. Или поне за думийците е така. Че къде щяхме да стигнем, ако не се подчинявахме на заповеди? И още повече се изнервиха, когато четирима уайти, загърнати в тежки наметала, се появиха на портала, тикайки количка. Единият от стражите пристъпи напред.
— Спри! — заповяда той.
Колегата му го сръга.
— Ама това са уайти! Според мене на уайти не може да се казва „Спри“. Те трябва да си имат причина, щом искат да влязат.
— Прав си — обади се един от уайтите.
— Ама единият яде краставица… — неуверено проточи първият страж.
— Предполагам, че и уайтите ядат.
— Пък и са само четирима. Седем трябва да са — упорстваше първият.
— Ние бяхме се разболели — обясни друг уайт.
— Макар че, естествено, като казваме „ние“, то нямаме предвид… — подхвана трети.
Онзи до него го сръга в ребрата.
Първият страж май наистина си беше наумил да не се предава толкоз лесно.
— Според мене вие не сте никакви уайти! — отсече той. Уайтът, който нагъваше краставица, обърна качулка към него.
— Мога да ти го докажа — измляска той. — Мога да ти кажа какво ще те сполети в бъдеще.
— Ами?!
Уайтът взе един боздуган от каручката.
— Ще бъдеш цапардосан — обяви Глърк.
— Недей много силно! — бутна Бейн качулката си. — Той просто ни се изпречи на пътя. Не ни е враг.
Глърк тресна стражника по възможно най-дружелюбния начин. Вторият посегна към меча си и отвори уста да закрещи, ала усети, че в гърба му опря нещо остро.
— Пусни меча! — заповяда Писмир.
— А като казваме „пусни“, имаме предвид „позволи му да поеме в посока надолу“ — уточни Ухльо Бухлоу, който подскачаше като на пружинки. — Колко вълнуващо!
Брашнян почука на голямата резбована порта. Двамата готвачи зад него бутаха количка. Беше голяма, а бялата покривка се спускаше доземи и от четирите й страни.
След малко един придворен отвори портата.
— Вечерята — обяви Брашнян. — Да я внасяме ли?
— О, готвачът. Много добре — кимна придворният.
Вкараха количката. В стаята имаше двама стражи — седяха на една пейка. Не изглеждаше да цъфтят от щастие.
Имаше и още една врата. Придворният я отвори.
И зад нея имаше стая. Празна. На отсрещната стена пак се виждаше затворена врата.
— Оставете яденето тук — нареди придворният. — И се омитайте.
— Веднага, веднага — закима Брашнян. Готвачите избутаха количката в стаята. После послушно се изнизаха навън. Придворният хлопна вратата.
— Никога ли не си се чудил какво става по-нататък? — попита го Брашнян.
— Не ми е работа да се чудя на императорските работи — изфуча придворният. — Пък да ги бистря с готвача — съвсем не!
— Всъщност — Брашнян смъкна високото си бяло боне — аз съм сержант. Ей, вие там — мирно!
Двамата стражи застанаха мирно, още преди да осъзнаят какво правят. В стаята нахлуха още неколцина готвачи. Всички мъкнеха по нещо остро.
— Вие… — задъха се придворният и чак тогава му стигна до ума, че се намира в една стая с половин дузина едри въоръжени мъжаги, които май никак не желаят да им се крещи. — Вие престъпихте всички заповеди! — довърши той.
— Внесохме храната където трябва. Това беше заповедта — рече му Брашнян. Закуцука към вратата и долепи ухо до нея. — А сега просто си чакаме да видим какво ще стане по-нататък.
Дългата покривка представляваше един вид подвижна палатка.
Той чу как вратата се хлопна зад него. След минутка-две се отвори друга врата.