Дефтмените си имаха собствена техника за бой с три пъти по-висок от тях противник — те се изкатерваха по него, и като му стигнеха горе-долу до плешките, с едната ръка се крепяха, а пък с другата се биеха. Което значи, че половината моули улучваха с мечовете собствените си глави.
Последваха още две атаки, преди на моулите да им просветне, че работата отива на зле.
Те се скупчиха край космите — и все още бяха твърде, твърде много.
— Можем цял ден така да си откараме — обади се Брокандо.
— Не, не можем — възрази Бейн.
— Още не сме дали жертви!
— Да, ама защо не отидеш ти да помолиш моулите да ни върнат стрелите?
— О…
— Имаме колкото за още една атака, и толкоз. Пък ако опре до ръкопашен бой, те разполагат с повече ръце от нас.
— А ние пък нали щяхме да носим двойно повече мечове! Ти нали тъй рече!
— Това е просто поговорка. Те ни превъзхождат и по брой, и по оръжие…
— Много хубаво — кимна Брокандо. — Ние обичаме предизвикателствата!
— Ей ги, идат пак — обади се Снибрил. — Я задръжте — малко са. Вижте ги.
Половин дузина снаргове тичаха в тръс пред моулските редици. Спряха по средата между моулската армия и руините на столицата.
— Искат да преговаряме — установи Бейн.
— Можем ли да им имаме доверие? — усъмни се Глърк.
— Не.
— Добре. Много мразя да имам доверие на такива като тях.
— Ала трябва да преговаряте — настоя Писмир. — Винаги си струва да се преговаря.
Най-накрая отидоха при моулите. Снибрил позна водача им — сега беше с корона от солни кристали на главата и ги гледаше с властен поглед. Ала на Бейн му бе по-интересен Гормалийш — и той беше в тайфата.
— Е? — рече Бейн. — Какво имате да ни кажете?
— Името ми е Джорнарилийш — представи се моулът с короната. — Предлагам ви мир. Вие не можете да победите. Шансът е на наша страна.
— Разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже да го използват! — възрази му Бейн.
— И с много храна?
Бейн го пропусна покрай ушите си.
— И що за мир ни предлагате?
— Хвърлете оръжието — настоя Джорнарилийш. — Само тогава ще продължим.
— Аз ли пръв да го хвърля? — рече Бейн, сякаш наистина се бе замислил над въпроса.
— Да. Нямаш избор. — Погледът на Джорнарилийш скачаше от лице на лице. — Нито един от вас няма избор. Приемете моите условия — инак ще умрете! Вие шестимата ще умрете още тук, а и останалите скоро ще ви последват.
— Не го слушайте! — кипна Снибрил. — Ами Джеопард? Ами Земята на Високата Порта?
— Да си хвърля меча, значи — провлачи Бейн. — Абе като си помисли човек, това е много привлекателна идея, а?
Извади меча си и го вдигна.
— Гормалийш?
Ръката на Бейн се превърна в размазано петно — толкоз бързо замахна. Мечът разсече въздуха като нож и се вряза в гърлото на моула. Гормалийш се строполи безмълвно, оцъклил в ужас очи.
— Видяхте ли — рече Бейн. — Ние в Уеър така си хвърляме мечовете. Бях го предупредил, ама той като не ме слушаше…
Обърна коня си и препусна обратно към града. Останалите се втурнаха след него. И мускул не бе трепнал по лицето на Джорнарилийш.
— Много недумийско от твоя страна — рече Писмир. — Направо ме изненада.
— Не, изненаданият беше Гормалийш. Ти просто се шашна — рече Бейн. — Беше тръгнал да си вади меча, не го ли видя?
— Готвят се за нова атака — обади се Глърк.
— Направо съм изне… шашнат, че не са се опитали още да си прокопаят път нагоре от Подкилимието.
— А, някои се опитаха — доволно се ухили Глърк. — Точно под отряда на Брашнян го изкопаха. На бас, че няма да се пробват пак.
Бейн се вгледа в тревожните лица на защитниците.
— Значи, ще е при следващата им атака. Ще ги накараме да я запомнят! Гответе поуните! Ще използваме всичко, с което разполагаме!
— Всичко? — обади се Брокандо. — Бива! — Той сръчка понито си и препусна в тръс покрай канавката. Зачакаха.
— Как сме с провизиите? — попита след малко Снибрил.
— Имаме колкото за четири-пет яденета на човек — разсеяно отвърна Бейн.
— Не е много…
— Може да излезе и предостатъчно.
Изчакаха още малко.
— Чакането му е най-гадното — обади се Писмир.
— Не, не е — възрази Ухльо Бухлоу, на когото изобщо не бяха посмели да доверят меч. — Предполагам, че най-гадното е от тебе да стърчи забита дълга остра сабя. А чакането е просто досадно. Като казвам досадно, аз всъщност искам да кажа…
— Ей ги, идват. — Глърк сграбчи копието си.
— Размърдали са се — установи Бейн. — Трупат се на едно място. На някой да му се намира излишен меч?