И най-накрая идва боят. Атаки, контраатаки. Навсякъде стрели и копия. После историците чертаят карти и рисуват по тях шарени продълговати петънца и големи-големи стрелки, които сочат, че ей-тук Дефтмените са сгащили изневиделица цяла глутница моули, а пък тук поуните са стъпкали няколко снарга, ей-там пък Извънредният отряд на Брашнян попаднал в капан и бил спасен единствено от решителния набег на група мунрунги. А тук-таме има и кръстчета — тук Бейн е заклал моулски вожд, там пък Ухльо Бухльо без да иска утрепал един снарг.
Картите обаче не могат да покажат нито страха, нито суматохата, нито вълнението. После е по-добре. Защото има ли после, значи си оживял. Докато не свърши, през половината от времето никой не е наясно какво става. Понякога даже не е ясно и кой е победил, докато не мине преброяването.
Снибрил си проправяше път през мелето с лакти и ритници.
Моулите като че бяха навсякъде. Един даже му посече рамото, а той забеляза чак по-късно.
После изведнъж се озова на едно по-разчистено място, а навсякъде около него — моули, издигнали мечове…
— Чакайте!
Бе Джорнарилийш, вождът на моулите. Вдигна лапа.
— Не сега. Погрижете се да не ни безпокоят — Той изгледа Снибрил. — И ти беше там с онези другите. И се опита да спасиш онзи малък шишко — императора. Любопитен съм — защо продължавате да се биете? Градът ви е съсипан. Невъзможно е да победите.
— Щом още се бием, и Уеър не е съсипан!
— Нима? Ама как така?!
— Защото… защото ако Уеър съществува някъде, той съществува вътре в нас!
— Ами тогава ще се наложи да проверим дали наистина е там — проточи Джорнарилийш многозначително.
Зад него се разнесе тръбене и групичката се пръсна пред един поун, който изтрополи в панически бяг през бойното поле. Снибрил се метна по очи. Когато погледна нагоре, моулите бяха подновили боя.
А защитниците губеха. Усещаше се във въздуха. На мястото на всеки паднал моул изникваха по двама.
Спусна се по един хълм и откри Бейн, който се биеше с двама врагове наведнъж. Щом Снибрил тупна на земята, тупна и един моул. Удар отзад просна и другия.
— Губим — рече Снибрил. — Чудо трябва да стане…
— С чудеса битки не се печелят — отвърна му Бейн.
Половин дузина моули изникнаха иззад една полусрутена сграда.
— Численото превъзходство и по-добрата тактика…
Зад тях изсвири рог. Моулите се извърнаха.
Оттам прииждаше още една армия. Не беше много голяма, но затова пък напредваше страшно решително. Водеше я Брокандо. Дочуха неговия вик сред врявата:
— Госпожо! За другия край го хванете, за другия! Ей, ей, дами, не се блъскайте така напред всичките! Ей, мадам, внимавайте с това копие, да не вземе да стане някоя беля…
— Ама не е ли това острието, младежо? — обади се възрастната госпожа, която би било редно изобщо да не припарва до бойно поле.
— Не, госпожо, тъпият край е това! Острието е ей-онуй от другата страна, с него се мушка!
— Тогава се дръпни, младежо, та да го употребя!
Моулите се блещеха в почуда. Снибрил цапна двама по главите, преди останалите да успеят да реагират — а после стана вече твърде късно.
Жените не бяха най-сръчните бойци, които Бейн бе виждал, но Брокандо ги бе обучавал тайно през последните два-три дни. И Брашнян му бе помогнал. Пък и много се вживяваха. Освен това, липсата на истинска бойна подготовка се оказа дори от помощ. Думийските войници си научаваха упражненията с меча и после едно си знаеха — тик-так, тик-так — и бяха крайно неподатливи на онези нововъведения, които човек може да измисли в процеса на боя — като например да пернеш врага по свивките на коленете с дръжката на копието и падне ли, да го намушкаш. Жените се биеха по-гадно.
И това не беше всичко. Кръгът на защитниците бе изтласкван все по-назад и по-назад, докато не спря досами руините на града.
И… войските им бяха разбити. Те паднаха храбро. Загубиха. Уеър никога не бе съграден отново. И никаква нова Република не възникна. Оцелелите избягаха при останките на своите домове и това бе краят на историята на цивилизацията. Завинаги.
Вдън космалаците безшумно се плъзгаше Кулейна, туноргът. Минаваше през бъдеще след бъдеще и всичките до едно си приличаха.
Поражение. Краят на Империята. Краят на хората без въображение, които си мислеха, че има и по-добър начин на действие от войната. Смъртта на Бейн. Смъртта на Снибрил. Всички мъртви до един. За нищо.
Сега тя се плъзгаше, без да тича, все по-бързо през цялото онова бъдеще, което би могло да се случи. Те струяха покрай нея — всички бъдещета, които никога не бяха записани, онези бъдещета, в които хората губеха, световете се рушаха, и последните, най-невероятните възможности не стигаха… Всички те трябваше да се случат някъде.