Николай Райнов
Килимът на княза
Арменска приказка
Едно време цариградският султан отишъл с придворните си в земята на кюрдите — да види как живее там народът. С него бил и син му.
Много реки, планини и поля минал керванът, докле стигне в далечната страна. Най-подир, след дълго пътуване, пристигнали в едно кюрдско село, разположено всред ливади и нивя. Там отседнали на стан.
Тоя ден селото било много оживено — имало панаир. Много свят се бил насъбрал. Продавали коне, овни, зеленчук, плодове, дрехи, съдове. Но най-хубаво нещо били килимите — с различни шарки и много цветове: кюрдите били големи майстори-килимари.
Като ходели по селото, царският син видял една хубава мома, която много му се харесала. Той казал на баща си, че иска да се ожени за нея.
— Сине мой — рекъл му султанът, — недей прави това! Тая селянка не е за тебе. Аз съм ти намерил мома — дъщерята на един паша, най-богатия в Цариград.
Като видял, че не ще го раздума, султанът пратил да повикат момата.
— Син ми иска да му станеш невяста — рекъл й той. — Съгласна ли си?
— Царю честити — казала тя, без да се смути, — какъв занаят знае син ти?
— Хайде де! — изсмял се султанът. — Ти луда ли си! Какъв по-добър занаят от това — да царуваш? Един княз има ли нужда от занаят?
— Царю честити, човек не знае какво може да му дойде до главата. Ако момъкът знае занаят, вземам го. Ако ли не знае — не е за мене.
— Добре — рекъл князът. — Аз ще науча занаят.
След няколко дена султанът и царедворците си тръгнали, а той останал в селото да чиракува при един килимар. След година станал най-голям майстор от всички килимари.
Момата се съгласила тогава да го вземе. Той я отвел в Цариград, където се оженили и заживели честито.
Князът имал една слабост: обичал да си похапва. Веднъж чул да се приказва, че някъде край града, до стария мост, имало ханче, дето готвели толкова вкусно, колкото никъде другаде. Той се преоблякъл като търговец и отишъл в ханчето.
Посрещнали го двама души с престилки и го запитали какво ще поръча.
— Сложете ми от най-хубавото, що имате!
Те го поканили да влезе в отделна стаичка, отредена за знатни люде и богаташи, и му поднесли голяма тепсия с всякакви ястия, кое от кое по-вкусни.
Князът почнал да яде. В стаичката нямало другиго. Гозбите били наистина много вкусни и той се чудел как може в такава проста гостилница да готвят толкова добре. Но по едно време усетил, че потъва. И масата, и подът, и столовете — всичко потъвало с него. Докле стане и разбере, ето че се намерил в едно дълбоко подземие.
Наоколо било тъмно. Само някъде отгоре падала слаба светлина Князът надал вик — и ето че върху него в миг се нахвърлили петима разбойници с ножове, готови да го убият.
Но той запазил хладнокръвие.
— Защо ще ме убивате? — рекъл им князът. — Вземете ми парите и ме оставете жив жив. Аз съм търговец на килими. Още от детинство съм се учил на килимарство. Дайте ми стан, вълна и коприна, па ме дръжте тук да ви работя. От моите килими ще спечелите много пари.
Разбойниците се съгласили.
Князът заработил в тъмницата. В това време целият дворец почнал да се безпокои: дните минавали, а князът не идвал и нищо не се чувало за него. Пратили хора да го търсят, но всички дирежи останали безплодни. По целия град се разчуло, че князът е изчезнал.
Дочули за това и разбойниците, ала и на ум не им идвало, че килимарят ще да е изчезналият княз. А той работел денонощно и те били много доволни от голямата му сръчност.
От време на време вкарвали в тъмницата по някой богаташ и го убивали пред очите на княза, който съжалявал, че не може да защити невинния човек. През нощта изнасяли тялото и го хвърляли в морето.
Наведен над стана, князът тъчел, без да губи време. Тая усилена работа го спасявала от отчаянието, в което щял да изпадне, ако би имал време да мисли за своето тежко положение. Под светлината на малка мъждива лампа той работел цял ден; само на обед и вечеря си почивал по малко, додето се нахрани. След вечеря тъчел до полунощ. После заспивал, съсипан от работа, а сутрин ставал още призори и сядал отново на стана.
Той често си спомнял за своята жена и за баща си — и тогава го обземала страшна мъка. Но веднага се залавял още по-усилено за работа, като се утешавал, че колкото по-скоро изкара килима, толкова повече ще може да се надява за освобождение.
Защото князът имал една тайна мисъл. Той гледал килимът да излезе много хубав и да се свърши по-скоро. На него се надявал той.
„Аз не работя само за себе си — мислел си тъкачът. — Ако стане това, що съм намислил, ще спася живота на мнозина, които биха попаднали като мене в това ханче с вкусните гозби. Ще ги отърва от оная ужасна смърт, която щеше без малко да сполети и мене.“