Дейвид Брин
Килн хора
На Пол Андерсън, който проучи бъдещето за всички нас и го направи весело…
… и на Грег Беър, който се нахвърля с хъс срещу всяка сянка…
… и на Грегъри Бенфорд, който изравя ярката красота от тъмния океан на нощта…
… и на всички шамани около лагерния огън.
На незаменимите.
Първа част
1. Подходяща глава за вино
Трудно е да останеш учтив и приветлив, докато се бориш за живота си, дори когато той не струва кой знае колко.
Дори когато си просто една буца глина.
Нещо хвърлено — мисля, че камък — удари тухлената стена на сантиметри от мен. Остри като жила песъчинки се забиха в лицето ми. Нямаше къде другаде да се скрия освен зад една препълнена кофа за боклук. Сграбчих капака й и го вдигнах.
Точно навреме. Втори снаряд се стовари върху капака и вместо гърдите ми огъна пластмасата.
Някой ме беше спипал.
Само преди минути алеята изглеждаше подходящо място, където да мога да се скрия и да си поема дъх. Но сега хладната й тъмнина ме бе предала. Дори един дубъл излъчва известно количество телесна топлина. Бета и бандата му не носят пушки в тази част на града — не биха посмели, — но прашките им са оборудвани с уреди за инфрачервено виждане.
Трябваше да избягам от измамната тъмнина. Докато стрелецът презареждаше, вдигнах импровизирания си щит и се втурнах към ярко осветения район на „Одеон“.
Рискован ход. Мястото гъмжеше от архита, изпълнили кафенетата и тълпящи се пред първокласните театри наоколо. По крайбрежната алея се разхождаха хванати под ръка двойки и се наслаждаваха на лекия ветрец. Забелязваха се само неколцина цветнокожи като мен — предимно сервитьори, обслужващи мекокожите превъзходства, насядали из сепаретата.
Нямаше да съм добре дошъл в зона, в която собствениците се събират, за да се наслаждават на дългия си, изпълнен с чувственост живот. Но ако останех из задните улички, щяха да ме натрошат на парченца представители на собствения ми вид. Така че рискувах.
„По дяволите. Ама че навалица“ — помислих си, докато вървях през комплекса и внимавах да не се блъсна в някой от шляещите се архита. Макар че изражението ми беше сериозно — сякаш имам основателна причина да съм тук, — сигурно изглеждах като патица сред лебеди — и не само заради цвета на кожата ми. Разкъсаните ми хартиени дрехи привличаха погледи. Пък и е малко трудно да се промъкнеш незабелязано с очукан капак на кофа за боклук в ръце.
Силен удар отново се стовари върху пластмасата. Погледнах назад и видях как една жълта фигура сваля прашката си, за да я зареди за нов изстрел. В сенките се спотайваха други. Явно обсъждаха как да, се доберат до мен.
Хвърлих се напред към тълпата. Дали щяха да продължат да стрелят с риск да уцелят истински човек?
Древният инстинкт, изпечен в глиненото ми тяло от онзи, който ме създаде, ми изкрещя да бягам. Но сега бях изправен пред друга опасност — от хората-архетипи, които ме заобикаляха отвсякъде. Така че ми се наложи да изпълнявам всички стандартни прояви на вежливост, да се покланям и да правя път на двойките, които не биха си направили труда да се отклонят или дори да забавят крачка пред някакъв си дубликат.
Имах около минута-две за напразни надежди. Жените ме подминаваха, сякаш не съществувах. Повечето от мъжете изглеждаха по-скоро объркани, отколкото враждебно настроени. Един изненадан момък дори ми направи път. Усмихнах му се в отговор. „Някой ден ще се отнеса по същия начин с твой дубликат, приятел.“
Но следващият не бе удовлетворен, когато се отдръпнах. Рязко вдигна лакът и ме сръга в движение. Изгледа ме предизвикателно със светлосините си очи — очакваше да реагирам.
С поклон и извинително-раболепна усмивка се дръпнах от пътя на архито, като същевременно се опитвах да се съсредоточа върху нещо приятно. „Мисли си за закуска, Албърт. За чудния аромат на кафе и препечени филийки. Прости удоволствия, на които ще се наслаждаваш отново, ако тази нощ оцелееш.“
„Аз със сигурност ще им се наслаждавам отново — обади се един вътрешен глас. — Дори това тяло да не успее.“