Учудих се. Несъмнено Каолин разполагаше със служители, които да се занимават с въпросите на сигурността. Наемането на външен човек означава, че става въпрос за нещо необичайно.
— Значи не сте дошли тук просто от любопитство — казах аз и посочих бъркотията навън.
— Разбира се, че не — каза младата асистентка. — От известно време ви наблюдаваме.
— Така ли? — примигна дубълът на Каолин, но после поклати сребърната си глава. — Няма значение. Интересува ли ви, господин Морис?
— Естествено.
— Добре. В такъв случай ще ни придружите. — Той вдигна ръка, за да предотврати възможно възражение от моя страна. — Тъй като присъствате лично, ще ви плащам по най-високата тарифа за консултации, докато не решите дали да приемете, или да откажете, случая. Всичко си остава строго поверително. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм.
Телефоните и на двама ни разпознаха ключовия израз „строго поверително“. Сега те щяха да измъкнат последните няколко минути от латентната памет, да ги бележат с часа и датата и да ги използват като договор за времето оттук нататък.
Лимузината потегли.
— Колата ми… — започнах аз.
Младата жена направи някакъв сложен жест и бързо почука с пръсти. Миг по-късно в лявото ми око проблесна кратко текстово съобщение от волвото ми искаше разрешение да приведе автошофьора в подчинение на голямото юго. Ако кажех „да“, щеше да ни следва плътно.
Така и направих. Асистентката на Каолин бе много добра. Може би си заслужаваше разточителството да я наемеш истинска. Искаше ми се да бях успял да разбера името й.
Хвърлих бърз поглед напред и забелязах сянката на шофьора зад замъгленото стъкло. Дали и той бе истински? Какво пък, богаташите не са като нас.
Сутрешният час пик продължаваше и лимузината трябваше бавно да заобикаля огромните динобуси, бълващи пътници-големи от кошовете и стойките, провесени по дължината на хълбоците им. Превозните средства се тътреха и пръхтяха, люлееха грациозно дългите си вратове и свеждаха човекоподобните си глави една към друга, за да разменят клюки, без да обръщат внимание на заобикалящата ги блъсканица. От такава височина отпечатаните водачи имаха чудесна гледка към опустошената Телър Билдинг. Можеха дори да надничат през прозорците и да поглеждат зад ъгъла.
Всяко дете си мечтае да стане шофьор на автобус, като порасне.
Скоро излязохме от Стария град с неговата смесица от мизерия и крещящи цветове, със запуснатите сгради, заети от нова раса същества-еднодневки, създадени за здрава работа или здрави забавления. Пресякохме реката и продължихме все така равномерно напред, следвани от колата ми, привързана към нас с невидимите контролни нишки. Архитектурата ставаше все по-мащабна и по-модерна, макар че хората станаха по-малко привлекателни на външен вид с еднообразната си естествена пигментация, варираща от бледо, почти бяло, до шоколадовокафяво. Тролеите и динобусите отстъпиха място на велосипеди и бягащи хора, в сравнение с които се чувствах ужасен мързеливец, нехаещ за себе си. Още в училище ти втълпяват — грижи се за органичното си тяло. Имаш един-единствен оригинал.
Дубликатът на Енеас Каолин заговори отново:
— Проследих как вчера на няколко пъти се измъкнахте на косъм. Впечатлен съм. Очевидно сте много находчив, господин Морис.
— Това е част от работата ми. — Свих рамене. А сега ще ми кажете ли за какво става дума?
Отново одевешната тънка усмивка.
— Нека Риту да обясни. — Той кимна към истинската си асистентка.
Риту. Значи това беше името й.
— Извършено е отвличане, господин Морис — каза младата тъмнокоса жена! Гласът й бе напрегнат.
— Хм. Разбирам. Е, издирването на крадена собственост е една от специалностите ми. Кажете, дубълът имаше ли локатор?
Тя поклати глава.
— Не ме разбрахте правилно. Става въпрос не за обикновена кражба. Не за „дубълокрадство“, както казват на улицата. Жертвата е истински човек. Всъщност става въпрос за баща ми.
Примигнах.
— Но…
— Той не е просто обикновен човек — обади се Каолин. — Доктор Йосил Махарал е блестящ изследовател. Съосновател на „Универсални пещи“ и основен притежател на патенти в областта на корпоративното дублиране. Както и мой много добър приятел, ако мога да добавя.
За първи път забелязах платинената глава да трепва. Емоции? Трудно е да се определи.
— Но защо не сте се обърнали към полицията? — попитах аз. — Те се занимават с престъпленията срещу истински хора. Да не би похитителите да са заплашили, че ще го убият, ако се разприказвате? Несъмнено знаете, че има начини да уведомите определени служби, без…