Въпреки това ти разбра нещо, което той не успя.
Природата е необходима.
Богатата сложност никога не би могла да възникне без твърдото, лишено от парадокси ниво на реалността, подчиняваща се на неумолимите закони на физиката. Единствено ожесточеният естествен подбор в невероятен мащаб би могъл да породи човешките същества — толкова умели със своите зъби и нокти, но въпреки това мечтаещи и успели да се издигнат високо, до неща като изкуството, любовта и душата.
Но еволюцията не се предава! Тялото ти копнее за полъха на вятъра, за дъждовните капки, за омайните аромати и вкуса на храната, за притока на адреналин.
За сладката тръпка на щастливия любовник.
За музиката на смеха.
Ти, който правиш света, наблюдавайки го — който кара амплитудите на вероятностите на звездите да намалеят и да се породят цели галактики, като просто ги гледаш — ти оставаш обвързан към причината и следствието, защото те предлагат надежда! Надежда, че еволюцията ще играе по правилата. (Въпреки че все още не го прави.) Надежда, че може и да победиш, независимо колко малки изглеждат шансовете ти. (Защото си потомък на поколения победители!)
Надежда да останеш жив, въпреки че смъртта винаги дебне.
Знаеш го по-добре от другите. Защото видя пустото душевно пространство, където само няколко милиарда водорасли-колонисти се борят на брега, оставайки верни на себе си до последния си миг. Тогава, скачайки за момента на славата, както сьомгата плува нагоре срещу течението, те се опитват да достигнат някаква недостижима цел — нещо, за което загатват религиите по същия начин, по който оживяват рисунките по стените на пещерата, когато ги докосне светлината на факела.
Да, засега всяка искрица, която полита нагоре, пада. Но падайки, те оставят следи. Там, в прахта.
И следите остават.
Е, какво ще направиш? Ще се освободиш и ще се опиташ да останеш на по-високо ниво? Без енергията, която се опита да натрупа Йосил, шансовете ти ще бъдат нищожни. Изчисленията му бяха добри, макар че душата му бе изкривена.
Значи ще останеш тук? Наполовина в света и наполовина някъде другаде? Ще споделяш леглото с Клара и с много по-човешката версия на бившия ти аз… онзи вариант на Албърт, който сменя телата ги и живее ден за ден?
Може и да успееш. Но честно ли ще бъде?
Или ще опиташ нещо друго? Нещо творческо. Нещо невиждано досега… поне не и в този космос.
Шансовете изглеждат малки. Но пък всичко е в опитването, нали?
За съществата, създадени от плът или кал, винаги е било така.
74. Импресионизъм
Двамата с Клара напуснахме верандата на каменното имение на Енеас Каолин и тръгнахме през розовата градина и гълъбарника към поляната, на която Пал и истАлбърт се забавляваха с хвърчилото си.
Както и се очакваше, те бяха привлекли вниманието — не на охраната, а на хората, живеещи в малките къщички, сгушени зад хълма, построени за слугите и семействата им. Децата зяпаха или тичаха с възторжени викове.
Дори и днес има нещо особено в едно добре водено хвърчило.
Пал очевидно бе на върха на щастието, управлявайки хвърчилото от инвалидния си стол. Макар че големите му осигуряваха достъп до света, никога не съм виждал някой от тях да му донася толкова проста радост. Караше крилете да се изравнят точно както трябва, след това пускаше хвърчилото да се издига и да пикира в смешни атаки, изтръгващи писъци от децата и родителите им.
Само една двойка възрастни не изглеждаше щастлива. Продължаваха да гълчат трите си момчета й се опитваха да ги задържат да не отиват при другите деца. Усетих в тях духовна нищета. Но засега децата не страдаха от нея — тичаха, и крещяха също като другите.
Обърнах се към платинения дубКаолин, който ни придружи, след като оригиналът му прекъсна връзката.
— Това ли са наследниците?
Дубълът мрачно кимна.
— Племенници. Синове на сестра ми. Тя умря преди три години.
Тази истина бе част от цената, която поискахме с Клара.
— Те знаят ли?
ДубКаолин поклати глава.
— Майка им ми остави… остави на Енеас… пълната власт на попечител. Не можете да се намесвате.
Клара въздъхна.
— Е, засега само ще запомним онова, което знаем. Ще наблюдаваме.
— Не се и съмнявам.
В гласа на голема не се долавяше никакъв признак на обида или примирение. Щях да се чувствам по-добре, ако имаше.