Отне ни известно време да приберем Пал, истАлбърт и малкия пор-шпионин. Оставихме хвърчилото на децата.
На обратния път с лимузината си мислех за нашата „победа“. Въпреки че притесних великия Каолин и измъкнах истината, не се чувствах в особено приповдигнато настроение. Може би ако живеехме във времето преди Голямата дерегулация, щяхме да го обвиним във всякакви престъпни деяния — измама, изнудване, грабителство… Но всички те сега бяха обект на граждански иск и повечето от жертвите му с радост биха се отказали от предявяването му.
Най-многото, което можехме да направим, бе да го принудим да се охарчи малко повече. И да осуетим най-лошите части от плана му.
Пръсналият се екип на проекта „Зороастър“ щеше да се събере отново, заедно с външни критици и под наблюдението на някоя неутрална фондация. Цел — новите технологии да се реализират по възможно най-малко обезпокоителен ред, а не по най-объркващия. Макар че в действителност голяма част от социалната война на Каолин изглеждаше неизбежна. Очакваха ни интересни времена.
Друга фондация, щедро финансирана от „Каолин Грант“, щеше да се занимава с „мистичните“ интереси на Йосил Махарал. Не тайно, а под погледа на милиони вярващи, убедени, че някои граници не бива да бъдат прекрачвани. Сякаш някога са успявали да задържат подобно прекосяване.
За горката Риту щяха да се полагат грижи и тя щеше да бъде много богата, когато излезе от клиниката. Докторите дори заговориха дали да не я научат да си сътрудничи с „рехабилитираната“ личност на Бета. Би могла да се появи изключително интересна нова личност… и светът щеше да се погрижи да държи очите си отворени и да е нащрек.
Колкото до новите клиенти на Каолин, услугите му за утрешния ден щяха да бъдат приети с отворени обятия от онези, които разполагат с всичко друго, освен с време. Но тъй като новите дубъл-технологии не можеха повече да се запазят в тайна, всеки щеше да получи ясна представа за какво става дума. Тогава нека наследници, юристи, адвокатски кантори и съдилища решават проблемите. Може би елитът ще подкрепи еманципатите и дубъл-безсмъртието ще бъде обявено за законно. А може би не.
Докато всичко става съвсем открито, то не е работа за детектив. Нали?
Пал поиска да го оставим при Храма на ефемералите. Имаше среща с лечителката-доброволка Алекси, която ме бе поправяла на два пъти, когато бях зелен. Старият огън, както призна Пал, едва ли щял да пламне.
Може би. Но кой може дълго да отказва компанията на Пал? Половината от него бе по-жива от повечето мъже, които познавам. Със сигурност се очертаваха забавления.
Малкият голем-пор се съгласи. След като докладва какво бе видяла, катерейки се по стените на имението, моята малка версия реши, че може да провери какви забавления е в състояние да му предложи светът през втората половина от живота му — през следващите дванадесет часа. Така че скочи на рамото на Пал и двамата заедно тръгнаха по рампата, оставяйки у мен старото усещане за déjà vu.
Върнахме се при колата и там ни чакаше изненада. Вътре седеше истАлбърт и ни чакаше. Усмихваше се. И го виждахме съвсем ясно! Въпреки че стояхме отвън, на тротоара.
Всъщност цялото купе на лимузината бе напълно прозрачно, а не само по едно малко движещо се кръгче за всеки пътник.
— Божичко! — промърмори Клара. — Това означава, че гледа навсякъде, във всички посоки едновре…
— Да, зная.
Всъщност като го погледнеш внимателно, това не може да е никаква изненада.
Хванах я за ръката и погледнах назад към Пал и най-малкия Албърт, които влизаха в храма заедно под розетата, покрай всички наранени, счупени и отхвърлени буци, които всеки ден се събират тук, за да потърсят спокойствие и надежда, че ще отидат на място, където всяка душа е добре дошла.
— Сега накъде? — попита автоматизираният шофьор на лимузината.
Погледнах към собственичката си, към жената, която обичах.
Тя на свой ред погледна към истАлбърт. Вниманието му можеше да бъде насочено навсякъде едновременно — истинско всеусещане, — но усмивката му сякаш бе предназначена единствено за нас.
— Вкъщи — каза той с ясен глас. — Време е всеки да се прибере вкъщи.
Засега „вкъщи“ означаваше плаващия дом на Клара, само на километър от площад „Одеон“… а имах чувството, че са изминали години, откакто бях изминал това разстояние под водата, като мислех, че ще бъда на седмото небе, ако разкрия прочутия похитител на дубъли Бета.