Сигурно съм представлявал страховита гледка, докато тичах със залитане през тълпата, с разкъсана туника, с кървяща отрязана ръка, и крещях като луд на стреснатите архита да се разкарат от пътя ми. Не знаех дали ще успея да се справя. Може би вече бе започнал процесът на оглупяване при изтичането на срока, засилен от псевдошока и изтощението на органите.
Чуло безредиците, на площада се втурна някакво ченге от Четвърта улица — трополеше с тромавата си броня. Синьокожите му дубликати вървяха от двете му страни, пъргави и незащитени. Нямаха нужда от заповеди — знаеха желанията на прототипа си по-добре и от най-добре тренираното пехотно отделение. Единственото им оръжие — заострени като игли пръсти, покрити с упойващ мехлем — бе в състояние да извади от строя всеки човек или голем.
Побягнах от тях и докато тичах, претеглях възможностите.
Не бях навредил физически на никого. Въпреки това положението никак не беше розово. На истински хора им бяха създадени неудобства, дори бяха обезпокоени. Да предположим, че се отървях от жълтите главорези на Бета и се доберях до полицейския фризер. Оригиналът ми щеше да побеснее, ако го одрусат с толкова глоби, че от наградата му за проследяването на Бета не остане нищо. Ченгетата можеха дори да не ме замразят навреме. Напоследък непрекъснато го правеха.
Обзалагам се, че ме следяха поне няколко частни и обществени камери. Но дали бяха успели да ме идентифицират? Лицето на един зеленокож е твърде нехарактерно (а и доста добре обработено от юмруците на жълтурите на Бета), за да се разпознае лесно. Така че оставаше само един избор. Да замъкна това окаяно туловище някъде, където никой няма да успее да го възстанови или разпознае. Да ги оставя сами да се сетят кой е започнал всичко това.
Затичах се към реката, като продължавах да крещя на хората да ми направят път.
Бях почти до парапета на кея, когато властен глас изрева: „Стой!“. Ченгетата-големи са снабдени с високоговорители на местата, където повечето от нас имат синтетични полови органи… зловещ заместител, който няма начин да не привлече вниманието ти.
Чух няколко резки изплющявания отляво. Един камък уцели разлагащата ми се плът, втори рикошира в паважа и отхвръкна към истинския полицай. Може би сега синьокожите щяха да насочат вниманието си към жълтурите на Бета. Супер.
Нямах време за мислене, когато краката ми останаха без опора. Продължиха да се мятат в нищото, сигурно по навик… докато не се стоварих с плясък в мрачните води.
Предполагам, че създавам объркване, като разказвам тази история от първо лице — читателят остава с впечатление, че съм успял да се добера цял-целеничък до вкъщи. Или поне до някакво място, откъдето да мога да предам данните. Къде тогава остава напрежението?
Добре де, нещата не свършиха с падането ми в реката, макар че би трябвало. Някои големи са проектирани за водене на бой, като онези, които запалянковците пращат на гладиаторските турнири… или секретните модели, за които се говори, че съществували в Специалните части. Други пък, предназначени за удоволствия, жертват част от своята elan vital1 за хиперактивни центрове на удоволствието и висококачествен запис на спомените. Можеш да платиш за модел с повече крайници или с усилени възприятия… или за такъв, който може да плува.
Бюджетът ми е твърде скромен, за да си позволявам разни скъпи играчки. Но задължително снабдявам дубликатите си с едно свойство — хипероксигенизация. Така те могат да задържат дъха си дълго време. Много е удобно за работа, в която никога не знаеш дали на някой няма да му скимне да те обгази, да те затвори в багажник на кола или да те погребе жив. Насъбрал съм страхотен коктейл от всякакви подобни спомени. Спомени, които не бих имал, ако мозъкът на дубликата умре прекалено бързо.
Голям късметлия съм.
Леденостудената река се завъртя край мен като пропилян живот. Докато потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко, вътре в мен тихо заговори един глас — глас, който бях чувал и в други ситуации.
„Откажи се. Успокой се. Това не е смъртта. Истинският ти аз ще продължи да живее. А заедно с него — и твоите мечти.
Малкото, които са ти останали.“
Напълно правилно. От философска гледна точка, моят „аз“ е оригиналът ми. Спомените ни се различаваха само по един ужасен ден. Ден, който той прекара бос и по шорти в дома си, зает с кабинетната работа, докато аз се ровех в подземния свят на града, където животът е по-евтин и от живота в роман на Дюма. Моето сегашно продължение означаваше много малко на общия фон на картината.
1
Във философията на Анри Бергсон (1859–1941) — изначалният порив към живот, субстанция на материята и съзнанието. — Б.пр.; Терминът на български е