Преследвачите му нададоха ликуващи викове — ненормалници, поемащи следобедната си порция адреналин. Оръжията им изгърмяха и лъчите профучаха около мен. Рискуваха да им фраснат глоба за унищожаване на случаен дубъл, ако бяха уцелили моето тяло. А може би трябваше сам да си го изпрося! Да посрещна огъня с отворени обятия. Албърт щеше да получи двойно обезщетение за побъркано копие. Изгодна сделка.
Вместо това се наведох над кормилото й натиснах газта. Веспата изрева и се вдигна на задната гума като кон. И точно в този момент нещо уцели предното колело. Последваха още удари по машината и тялото ми, накрая мотопедът намери опорна точка и се стрелна по улицата.
Дубълът-жертва беше бърз — тичаше, подскачаше и правеше зигзази като луд. Въпреки това ми хвърли един кратък поглед, докато профучавах покрай него. И изведнъж разбрах две неща.
Първо: лицето му бе същото като на единия от ловците.
Второ: бих могъл да се закълна, че си прекарва чудесно!
Какво пък, светът е пълен с всякакви смахнати и хора с прекалено много свободно време. Аз обаче бях прекалено зает да контролирам ударената веспа. Тъкмо когато завих зад спасителния ъгъл, мотопедът се закашля, задави се и умря.
Седях до разбитата веспа и оплаквах раните й. Телефонът иззвъня. Спешно обаждане.
Машинално потупах лявото си ухо с евтиния имплант в него. Тъкмо навреме, за да чуя как отговори един от другите аз на Албърт.
— Да?
— Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?
Докато слушах, продължавах да оглеждам мотопеда. Нещо лепкаво бе уцелило хибридния двигател и го бе изключило. Не посмях да го докосна — очевидно бе предназначено да унищожава дубъли.
— Аз съм просто сив, Риту — отговори гласът. — Но нали вече един от мен е…
— Къде си? Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!
Открих още от същото вещество по левия си крачол. Трескаво скъсах и изритах настрани раздраните си хартиени панталони, след което продължих да се оглеждам.
— Как така сме се изпарили? Как е възможно…
— Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?
Усетих тъпа болка отзад — нещо наистина сериозно. Погледнах се в огледалото на веспата и забелязах дупка с големина колкото половината ми юмрук в долната лява част на гърба си… която растеше! Ако бях човек, сигурно вече щях да се гърча в агония или да съм мъртъв. Както изглеждаше, май не ми оставаше много време.
Бях близо до кръстовището между Четвърта и Главната… прекалено далеч от Пал, за да се добера дотам пеш. По Главната улица имаше камионетки и бусове. Или пък бих могъл да вдигна зеления си палец и да се опитам да хвана автостоп. Но къде?
Сетих се. Църквата на ефемералите6 на Юпас Стрийт, само на две преки оттук!
Обърнах се и се затичах на изток, а архетипът ми продължаваше да разговаря със съблазнителната госпожица Махарал.
— Значи двамата сиви са били забелязани за последен път…
— Как излизат един след друг от задния изход на сградата. След това никой не ги е виждал, нито чувал… О, не. Енеас току-що дойде. Изглежда ядосан. Нарежда да се претърси всичко.
— Искаш ли да дойда и да помогна с нещо?
— Аз… ох, не знам. Сигурен ли си, че сивият не се е обаждал?
Докато се препъвах по Четвърта улица, болката в гърба ми се засили. Нещо буквално ме гризеше отвътре! Все още съобразявах достатъчно, за да правя път на всеки, който ми приличаше на истински. Другите се отдръпваха, докато с викове тичах към единственото място, което би могло да ми предложи помощ.
Черквата — направена от черен камък — някога била презвитерианска, но всички истински енориаши напуснали тази част на града и я оставили да се пълни всеки ден с новата прислужваща класа. Предполага се, че представителите й нямат души, които да спасяват.
После се появили ефемералите.
Под многоцветната розета на покритото със стъкло табло за обяви с разкривен почерк бе изписана темата на следващата проповед. „Културата може да бъде приемственост. В, безсмъртието има нещо повече от прехвърляне.“
С мъка се изкачих по стъпалата и минах покрай група дубликати от всички цветове и оттенъци, които се мотаеха, пушеха и си приказваха, сякаш нямаха задачи, които да изпълняват. Мнозина бяха повредени и обезобразени, на някои дори им липсваха ръце или крака. Отминах ги забързано и се вмъкнах в хладния здрач на главната зала.