Поклатих глава.
— Чу го какво каза. Просто бях уморен, това е всичко.
— Тогава да пусна ли обява с идентификатора му?
— За да може всеки малоумен ловец-фетишист да се упражнява в стрелба по него ли? Нещастното създание изглежда безобидно. Само че се питам…
Възможно ли бе същият ефект да е повлиял и на сивите, които впечатах сутринта? Те са направени от по-висококачествени заготовки и времето за сканиране бе по-дълго. Но щом и двамата са недостъпни, какво друго ми оставаше, освен да разчитам на късмета си?
Нямаше много ново за научаване от доклада на зеления освен живописните инциденти на плажа и онази черква, в която поправят големи. Интересно и драматично, но нищо съществено.
— След като се запозна с положението на дубълите, да се залавяме за работа — обади се Нел. — Трябва да обърнеш внимание на няколко текущи дела. Освен това Риту Махарал очаква да й се обадиш с предположения за фаталния инцидент с баща й.
Кимнах. Нещата винаги са прекалено много, за да се справя с тях самичък.
— Извади един специалист — наредих аз. — Абаносов. Първо качество. Ще го впечатам още сега.
— Абаносовият е вече подготвен.
Хранилищният отсек изсъска и от него сред тежка пара се появи свежа заготовка. Кожата й бе черна и лъскава като огледало. По-скъпи от качествените сиви, абаносовите са оборудвани с възможност за интензивна концентрация и усилване на професионалните качества в продължение на пълни двадесет и четири часа — при условие, че оригиналът вече притежава подобни качества. Това може да обясни защо абаносовите не се срещат толкова често, колкото прелъстителните бели. Целодневното интензивно удоволствие може да бъде също тъй уморително за прехвърляне, колкото и денят, прекаран в усилена работа. Но все пак повечето хора са много по-податливи на удоволствията.
Пещта беше готова. Записващите устройства очакваха главата ми. Най-напред обаче трябваше да се успокоя. Загубата на връзка с двама сиви сама по себе си е достатъчно лошо нещо, но един от зелените ми да се окаже франт? Този безпрецедентен случай ме бе разтревожил. Дали бях отпочинал достатъчно, за да не се случи подобно нещо отново?
Обърнах гръб на копира, отворих задната врата на малката си къща и излязох в градината. Топлите слънчеви лъчи по лицето ми ми помогнаха много. Както и миризмата на растенията. Отидох до любимото си дзен-лимоново дърво, откъснах един мъничък плод и с помощта на ножчето за хартия отрязах малко от единия край и поръсих китките си със сока му. Ароматът изпълни ноздрите ми и затворих очи, за да изхвърля всички мисли от главата си.
Скоро самоувереността ми се възвърна. Хайде отново на работа.
Положих глава между сензорите и мислено дадох знак за начало. Сканирането щеше да е продължително и основно и може би щеше да отнеме десет минути, затова се опитах да стоя отпуснат и неподвижен, докато деликатните пръсти започнаха да ровят в мен (предимно в главата ми, но също така и в сърцето, черния дроб и гръбначния мозък), копирайки Постоянната ми вълна и отпечатвайки образа й в лежащата до мен глинена фигура. Всичко изглеждаше съвсем познато, подобно на стотиците други впечатвания. Но същевременно сега съвсем ясно усещах и подсъзнанието си — отделни вълнички от емоции и фрагменти от спомени, които впечатването извличаше от едно ниво под ясното съзнание. През мен преминаха вълни от смътно усещане за свързаност — чувства, които Уилям Джеймс7 е нарекъл „религиозен опит“ преди човечеството да се научи да преобразува духовния свят в поредната област на технологичното познание.
Съвсем естествено бе разпокъсаните ми мисли да се въртят около зеления… и особено около времето, което бе прекарал в храма на ефемералите. Очевидно там имаше нещо повече от група смахнати, поддали се на алтруистичните си импулси да помагат на повредените еднодневки. Зачудих се.
Какво става с душата на дубъла, който е лишен от спасението си — който никога няма да бъде прехвърлен в „истинския“ аз, който го е създал? Въпросът винаги ми се е струвал метафизичен и безплоден — с изключение на трите ми аз-а, които днес се бяха сблъскали с тази ситуация.
А какво става, когато умре оригиналът? Някои религии твърдят, че съществува последно прехвърляне, което слива цялата ти жизнена енергия с Бог по почти същия начин, по който големите ти изливат спомените си в теб в края на деня. Но въпреки страстните копнежи (и добре финансираните частни изследвания) никой не е намерил доказателство за подобен трансфер в някакво архетипно същество от по-висш тип.
7
Уилям Джеймс (1842–1910) — американски психолог и философ, последовател на прагматизма — Б.пр.